Наследството на еднорозите.
Ars Theoria II
сп. „Пирон“, Брой 8: АКАДЕМИЧНИЯТ (UNDER)GROUND 1981 – 1989
Миглена Николчина, Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години, София: Литературен вестник, 2012.
Камелия Спасова
Книгата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“ поставя като своя изходна точка следното питане: „Какво тласка ars erotica на хубавите разговори и изчезва така драматично след промените, като оставя след себе си неясен срам, но и толкова носталгия…?“ Негативната начална хипотеза регистрира местата на загуба: изчезнали са следите от контекста, очертан в рамките на българските интелектуални среди през 80-те и 90-те години, изчезнал е Западът като интелектуална утопия, изчезнали са еднорозите на източноевропейските революции.
Метафората за еднорозите, осветена в заглавието на изследването, е взета от книгата на Хана Арент „Между минало и бъдеще“, за да фиксира и даде име на травмата по един неназован обект на загубата. Той е свързан със структурата на революциите – между една приключила революционна ситуация и изобретяването на бъдещето се отваря прекъсване, зев. Николчина изследва структурата и причините за това прекъсване, тя посочва като травматична липсата на език и наратив, през които да бъде изговорено случващото се на непосредствено преди и след 1989 г. Травмата бележи невъзможността за конструиране на референциална рамка, която да обработи миналото, а без подобна рамка, паметта се фрагментира. Разпадът на паметта, от своя страна, води до две негативни последствия в актуалната ситуация: зацикляне на мисълта (повтаряне и рефункционализиране на стари схеми) и отказ или невъзможност за проектиране на бъдеще (нови хуманитарни, теоретични и политически модели). „Изгубените еднорози на революцията“ извършва усилие по сглобяване на референциална рамка, така че вместо разпад и липса, да бъде (ре)конструирана връзка (зевгма) между близкото минало и далечното бъдеще. Онова, което минава като безпокойство през цялата книга е, че няма как да се породи истинско мислене без памет, но също така и тревожното питане: къде са местата и средите, които интензифицират критическата мисъл днес. Това, което разчитам в книгата е грижа за настоящето, грижа за произвеждане на идното, грижа за презареждане на социалното въображение.[1] (още…)