Ани Бурова: [„Подножието на поезията“]

Подножието на поезията

Ани Бурова

Струва ми се, че няма да бъде ни най-малко рисковано, ако започна този текст за “Подножието на вечерята” със следното категорично твърдение: след тази книга едва ли някой вече би могъл да възприема Мария Калинова като млад или начинаещ автор. Защото това е книга на един завършен, категоричен и разпознаваем почерк. Вероятно най-лесно можем да се убедим в това, ако сравним тази втора за авторката стихосбирка с първата, с “Окото” от 2004 г. Подобна съпоставка в никакъв случай не цели да подцени по-ранната книга, която впрочем представлява един много силен дебют, а да подчертае факта, че в първата стихосбирка са видими много от знаковите за “Подножието на вечерята” черти, които тук обаче кристализират не просто до една завършеност на стила, а до един цялостен възглед за поезията, в който, струва ми се, са основите и основанията на тази книга.

Определяща за този възглед е представата за неизменната обвързаност на поезията с паметта. Стиховете от седемте части на книгата правят тази свързаност последователно и по различен начин видима, за тях са неизменно важни миналото и началата – на словото, на езика, на литературата…  В този смисъл писането на Мария Калинова е начетено и ерудирано, но тази ерудиция не е показна и демонстративна, а, така да се каже, органична – именно защото паметта тук е мислена като материя на поезията, като самата нейна същност. При това е много важно да се отбележи, че тази памет не е игрова; в стиховете на Мария Калинова поезията и  словото са схващани винаги откъм сериозното, драматичното, дори трагичното. Това прави “Подножието на вечерята” книга-наследник на една важна традиция в съвременната българска поезия, силно разпознаваема например през 90-те години на XX век (в този смисъл посвещаването на на Ани Илков на знаковото стихотворение със също така знаково заглавие “Едипов комплекс” е симптоматично). “Трудно се говори чрез нещо, което отслабва”, се казва във въпросното стихотворение, и този стих пределно ясно обобщава причислеността на “Подножието на вечерята” към един възглед за поезията, в който тя е сякаш единствената, но трагично крехка и отмаляваща възможност да бъде осмислян света.

Вероятно именно защото схваща поезията като “предишно прераждане”, книгата ясно посочва предходниците и традициите, на които е задължена, които съдържа и наследява (при споменатата й вече страст по началата е съвсем естествено, че тази линия на приемствеността тръгва от Възраждането, за да се простре до съвременниците). Неслучайно фигурите на бащата, майката, детето, дъщерята са особено важни в тази книга. Говорейки обаче за приемственост и наследяване, непременно трябва да кажем, че “Подножието на вечерята” не е просто тавтология на тези традиции, не е някаква късна издънка на една от линиите в  поезията на 90-те да речем, а е неин следващ етап, нейно продължение в контекста на едно ново поетическо поколение.

Другият важен белег на почерка  на Мария Калинова е неговата безмилостност, безжалостност; натрапчиво ми идва наум и думата “строгост”. Тази поезия категорично отказва да е непосредствено вчуствана, емоционалният й модус държи на дистанцията. Тя се основава върху анализа, или – ако възприемем анатомичния изказ, характерен за авторката още от първата й стихосбирка –  върху дисекцията. Поезията тук наистина е “студ и двойственост”, ако си послужим с цитат от последното стихотворение в книгата, “Зима”. Нищо в света на “Подножието на вечерята” не е безопасно и безболезнено. Дори предметите на бита – игли, прибори, бръсначи… – нараняват, тук те са инструменти за наказание. Тази представа за опасното битие е още по-ефектна, още по-ефективна именно защото е предадена през ежедневното, през битовото, на които напълно е отказан смисълът на интимност и уют – тук те са страшни и заплашителни, тук даже в хляба са забити игли и той убива. Истинският ужас обаче, истински трагичното според “Подножието на вечерята” произтича от съмнението, че нещата изобщо могат да се състоят. В тази книга всичко – и вечèрите, и любовите, и поезията… – не се случва, остава недовършено, а често дори и незапочнато, остава в своето подножие (заглавието на стихосбирката е наистина добра метафора на тази представа за неосъществимостта на нещата). За книгата е типична една поетика на отказа, на отрицанието, на натрапчивото повторение на частицата “не”, която с особена последователност настоява на нереализирането и невъзможността – “през ушите на иглата няма да мине,/ няма и няма” (“Сушата”), “няма да изляза ни на посока, ни на път,/ на никаква жена не й минава никак” (“ВЪТРЕ: отговорът на дъщерята”), “никой, да знаеш, не може да ми липсва” (“Бинтоване на тайната”)… В този свят на неподлежащите на осъществяване събития времето тече наобратно, нещата зарастват неродени, чете се наопаки, езиците са мъртви…

Редицата от невъзможни осъществявания включва, разбира се, и поезията. И понеже според онзи възглед, за който в началото казахме, че е в основата на книгата, поезията е възможна чрез паметта, то заплахата за нея, обречеността й естествено е в отказа на наследниците да четат предходните и да помнят: “и вече дори да казвам на детето си: чети, то гледа/ през прозореца, все едно отвръща, че не ще/ и не ще, дойдете, люде, това дете дори/ собствения си баща не ще да прочете…(“Едипов комплекс”). В “Подножието на вечерята” литературата не предоставя алтернатива на невъзможността на света, нито е убежище от неговите опасности; самата тя е също толкова труднопостижима и рискова: “не знам, че можело да се развързват/ инак думите,/ да не са двойно по-заплетени,/ нито пък да вкаменяват, да вредят,/ като пирамиди, като паметници,/ като позорни стълбове…” (“Зима”). Вероятно можем да наречем “Подножието на вечерята” раздвоена книга – защото в нея тежнението към изговаряне на  нещата в поезия и съзнанието, че в книгата “няма никакво спасение”, са паралелни и еднакво силни. Но тази двойственост не е парадокс или неосъзнато противоречие; напротив, тя произтича именно от съзнанието за слабостта на думите, което обаче довежда не до отказ от тях, а до избора за оставане в тях – в уязвимостта на началото, в точката на риска. В подножието на поезията.

Мария Калинова, Подножието на вечерята, София: Алтера, 2008.