Черни залпове от Калкута
сп. Алтера, бр.12, декември 2007.
Трудно се пристъпва към комичното, защото винаги надвисва рискът да се изпадне в познати, банални, отработени схеми, които не могат да надхвърлят предназначението си да забавляват и обслужват само една по-непретенциозна публика, която търси просто зрелища. Като се добави и недоволството на театралната критика от тенденцията към фрагментарен, накъсан, клипов тип представление, изградено посредсвом скечове, етюди и комични ситуации, техники, с които си служат и телевизионните предавания, възможността да се осмисли адекватно “Старицата от Калкута” е затруднена, а рефлексиите върху нея още по-належащи.
Това е второто представление на Явор Гърдев по текстове на израелския автор Ханох Левин, след варненския спектакъл “Крум”, който обаче е построен по едноименната пиеса и разполага с цялостен и завършен драматургичен материал. Не е такова положението със “Старицата от Калкута”, това са отделни парчета, миниатюри, монолози, кратки сцени от Левин. Публиката, поради продължителното удържане на нагнетен комичен ритъм, се насища със смях до степен на задъхване, непоносимост, прекомерност. А там, където има прекомерност, има и ексцес и разкривеното от смях лице е неразличимо от втрещеното от ужас. Стилистиката на представлението осцилира именно между черния хумор, гротеската, пародията, бурлеската и невъобразимия ужас от телата, пола и смъртта (или в случая, от тоалетната, жената и смъртта).
Гримасите на актьорите са допълнително втвърдени, подчертани и изчистени от силния черен грим, който почти е покрил лицата им и ги е превърнал в карикатури или в комиксови герои. С първото светване на прожектора на сцената четиримата – Вяра Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев – не помръдват. Тази първоначална застиналост превръща и последвалите етюди в отрязъци от комикс. Всяко едно парче е различна конфигурация на възможните отношения между две жени и двама мъже: майки, деца, любовници, приятел(к)и, съпрузи, самотници, лекари, учители, шофьори… но със същата зловеща- застинала- сбърчена- безизразна физономия. Липсата на сюжет, дава възможност за изпробване на вариациите по темата, а вкарването им в съзнателна концепция и следването на обща линия, не им позволява да се разпаднат. Организиращата ги цялост е и в залога за човека, който се страхува от… старицата от Калкута, персонификацията на смъртта. Като иронията е, че всеки със старостта е подложен на опасността да се превърне в подобна болна беззъба баба. В това отношение страхът от смъртта, от далечното и неясното, се стопява, отелеснявайки се.
Затова стратегията, която избира Явор Гърдев е по такова стопяване, не със страх и състрадание да подходи към трагични въпроси, а със смях през едно обскценно приближаване и нахлуване в табуираните, засекретени, необозрими зони. Еротичното се насочва към вулгарното – Той разказва на Тя за своите обриви при първата им среща, а тя на него за фекалните си мечти. В този проект забележителното и изворът на смеха в крайна сметка е езикът, превръщането в реч на всичко онова, което нормите налагат да бъде премълчавано, натрапливото изговаряне и дисектиране на Онова. Дистанцирането от екзистенциални и патогенни проблеми е направено образцово по Брехтовите методи. Сонговете, разказвачите, коментаторите, отстранените наблюдатели пораждат ефекти на отчуждение, без обаче да служат на епически структури. Тяхната функция е в обработването на траги-комичното, във въвличеното в “нео-абсурда”, “кабарето ноар”(по думите на Гърдев). Отчуждението дава възможност за едно двойно превъртане. От една страна, осмиването на смъ(р)тните теми за крайността, телата и секса, а от друга, прави превъртане в комичната канава, обръща само за момент погледът, кратък блиц към трагичното. В тази сложна динамика на хахо-хихи и после тихо-тихо успява да бъде уловен ужаса и нелепото през една инфантилна черна естетика (особено нагледна в безкрайната повторителност на песничката за смъртта, детето, гробчето и написаното на гробчето). Нелепото за режисьора става категория, която работи в нашето всекидневие, тя е актуална за разлика от романтическото “красиво” и “възвишено”.
Визуална среда /Никола Тороманов/ вписва в комиксово, ноар пространство: всичко е покрито с черно, изчистено като фон, на които героите се раздвижват и изпъкват. Сцената е разделена на две, предна част и един затворен коридор навътре, който позволява паралелно да текат две истории, две гледни точки или пък просто действието да се дистанцира, опосредства от зрителите. Костюмите също не прехвърлят чистите тонове на черното, червеното и бялото, което поражда допълнително стилизиращ ефект. В червено премигва и лампичка “Applause”, тя припомня и пародира атмосферата в телевизионните предавания, а историята посветена на тях е една от най-смешните. Актьорският квартет скача от ситуация в ситуация, от персонаж в персонаж, но пазейки своята принципна несъразмерност. Снежина Петрова и Вяра Коларова вече сблъскали своята продуктивно партньорство в “Монолози за вагината” продължават да представят несъвместими типажи. Майсторството и въображението на всеки от актьорите е подложено на изпитание с множеството травестии и преобличания, но все пак запазвайки някаква отличмост, белязаност на всеки един от тях (непроменимия грим).
“Старицата от Калкута” забавлява и все пак трябва да се отчете разликата от начина, по който произвежда комизма този спектакъл и например “Мармалад” на Теди Москов, който също борави с трагико-комичния периметър и визира актуални проблеми, но при него колажът играе с литературни, социални и политически първоизточници, а не търси и не намира по-дълбоки вклинености, основания, фундаменти. За Явор Гърдев експериментирането със стабилните жанрови конвенции на черното продължават в киното с предстоящата премиера на филм по романа “Дзифт” на Вл. Тодоров.
На тръгване от залата в мен остана да се върти последната тема от представлението. Непременно трябваше да слушам саундтрака към „Старицата от Калкута”. Желанието ми се удовлетвори още същата вечер съвсем неочаквано, защото в майския брой на сп. „Алтера” излиза диск с работи на Калин Николов по музикалното оформление от няколко спектакъла под режисурата на Явор Гърдев. Но така или иначе, остават безрезултатни всички техники, които се опитват да пренесат нещо от театъра извън сцената. Входът е в повторното гледане.
Dualis 