Archive for the ‘Критика’ Category

13-veka„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика.

В конкурса могат да участват автори до 30-годишна възраст.

За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2014 и 2015 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 октомври 2015 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg

В конкурса ще бъде присъдена една голяма награда „13 века България“ в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през декември 2015 г. (още…)

Advertisements

Наследството на еднорозите.
Ars Theoria II

сп. „Пирон“,  Брой 8: АКАДЕМИЧНИЯТ (UNDER)GROUND 1981 – 1989

Миглена Николчина, Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години, София: Литературен вестник, 2012. 

Камелия Спасова

Книгата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“ поставя като своя изходна точка следното питане: „Какво тласка ars erotica на хубавите разговори и изчезва така драматично след промените, като оставя след себе си неясен срам, но и толкова носталгия…?“ Негативната начална хипотеза регистрира местата на загуба: изчезнали са следите от контекста, очертан в рамките на българските интелектуални среди през 80-те и 90-те години, изчезнал е Западът като интелектуална утопия, изчезнали са еднорозите на източноевропейските революции.

Метафората за еднорозите, осветена в заглавието на изследването, е взета от книгата на Хана Арент „Между минало и бъдеще“, за да фиксира и даде име на травмата по един неназован обект на загубата. Той е свързан със структурата на революциите – между една приключила революционна ситуация и изобретяването на бъдещето се отваря прекъсване, зев. Николчина изследва структурата и причините за това прекъсване, тя посочва като травматична липсата на език и наратив, през които да бъде изговорено случващото се на непосредствено преди и след 1989 г. Травмата бележи невъзможността за конструиране на референциална рамка, която да обработи миналото, а без подобна рамка, паметта се фрагментира. Разпадът на паметта, от своя страна, води до две негативни последствия в актуалната ситуация: зацикляне на мисълта (повтаряне и рефункционализиране на стари схеми) и отказ или невъзможност за проектиране на бъдеще (нови хуманитарни, теоретични и политически модели). „Изгубените еднорози на революцията“ извършва усилие по сглобяване на референциална рамка, така че вместо разпад и липса, да бъде (ре)конструирана връзка (зевгма) между близкото минало и далечното бъдеще. Онова, което минава като безпокойство през цялата книга е, че няма как да се породи истинско мислене без памет, но също така и тревожното питане: къде са местата и средите, които интензифицират критическата мисъл днес. Това, което разчитам в книгата е грижа за настоящето, грижа за произвеждане на идното, грижа за презареждане на социалното въображение.[1] (още…)

Желанието на погледа

Литературен вестник, бр.23, 19-25.06.2013, 3.

[Амелия Личева, „Трябва да се види“, художник Веселин Праматаров, изд. „Сонм“, София, 2012.]

amelia.lichevaНовата поетична книга на Амелия Личева „Трябва да се види“ съдържа в себе си един перцептивен завет, свързан с дарбата на погледа: едновременно с виждането субектът трябва и да означи, събере и преживее света. Светът е такъв, какъвто го представят сетивата, но самото виждане е вече означаване. Милионите снопчета във всяка ретина не улавят просто несвързани точки, вибриращи по цвят и яркост, а възприемат значения. Още императивът на заглавието, „Трябва да се види“ насочва към онази сила на виждането, която оцелостява, помни и набавя история, но едновременно с това запазва зевовете – прекъснатите минисветове, фрагментите в потока на преживяванията, разпадащи се снимки и картички, разминавания между А и Б, вавилонското гъмжене на езици. (още…)

Апориите на литературния образ

Култура, брой 20 (2726), 31.05.2013

[Дарин Тенев. „Фикция и образ. Модели”, София. Жанет 45, 2012]
 

Предефиниране на понятието модел

Миналата година излезе цяла серия от дебюти в българската хуманитаристика, сред които се вписва и изследването на Дарин Тенев „Фикция и образ. Модели”, защитено като докторска дисертация по теория на литературата. В тази връзка си заслужава да се отбележат и книгите на Васил Видински, Галина Георгиева, Дария Карапеткова, Кристина Йорданова, Надежда П. Александрова, които се появяват като част от едно оформящо се поколение. То търси приемственост както със случилото се през 80-те и 90-те на ХХ век в една постструктуралистка перспектива, (още…)

Културният център на СУ „Св. Климент Охридски”

23 май, четвъртък
10:00 – 18:00 ч. 

Библиотека „Филологии” (Гълъбарника)
Ректорат на СУ, Централно крило, етаж VI

ПРОГРАМА: 

I ЧАСТ / 10.00 – 13.00 часа

roman10:00 проф. Милена Кирова, СУ. „Другата българска литература”

10:30 проф. Инна Пелева, ПУ. „Съвременният български роман: посоки на критическото търсене”

11:00 проф. Миглена Николчина, СУ. „Българският философски роман – ретроактивно конституиране”

11:30 – 12:00 Кафе – пауза

12:00 доц. Бойко Пенчев, СУ.  „Пикаресковият роман в най-новата българска литература”

12:30 проф. Александър Кьосев, СУ.  „Преводимост, художествена ценност, пазарен успех: за непреводимостта на „Възвишение”

(още…)

Археологични находки в „Брегът на ахейците”

 ● Литературен вестник, бр. 4, 9-15.2.2011, 3 и 5.

[ Кириакос Хараламбидис, “Брегът на ахейците”, избрана поезия, превод от гръцки: Кирил Топалов, Академия за балканска цивилизация, София, 2010]

xaralabidis“Брегът на ахейците” е книгата, чрез която на български, в дълбочина и обем, може да се проникне в поезията на едно от големите имена на съвременната кипърска литература – Кириакос Хараламбидис. Тя е съставена от над сто поетични творби от десетте публикувани на гръцки стихосбирки на Харалмбидис: „Първи извор” (1961); „Чистотата на водата” (1967); „Съдът с фигурите” (1973); „Бряг на ахейците” (1977); „Царстващата Фамагуста” (1982); „Купол” (1989); „Следистория” (1995); „Пробен камък” (2000); „Посещение в Егиалуса” (2003); „Дюля” (2006). Макар през годините поезията на Хараламбидис да се променя и измества своя фокус, почеркът на автора остава неизменно сетивен за малките промени на фона на големите събития. Подборът и добрият превод на „Брегът на ахейците” са дело на Кирил Топалов, който в уводните бележки към книгата посочва за поета, че: „използва простия поетически разказ на една история, разтърсващата сила на някоя човешка трагедия, митологическите сюжети, древни и средновековни исторически, митологически, библейски, литературни и фолклорни лица и истории, приказки и свръхестествени сюжети, като често ни поставя и задачки…”. Задачата, която поставя тази поезия е археологическа, защото тя активира и функционира едновременно поне в три пласта: митологичски, исторически и всекидневен. И читателят й е принуден непрекъснато да сглобява и пренарежда парчета от пластовете на времето. (още…)

В мрежите на паметта

● Литературен вестник, бр. 6, 15-21.02.2.2012, 4.

Емануил А. Видински, „Par Avion“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2011 ]

1. Par Avion

koricaЕмануил А. Видински, добре познат на българския читател от прозаическите си книги  – сборника с разкази „Картография на бягството“ и  романа „Места за дишане“, ни изпраща по въздуха, с бърза поща, първата си поетическа книга, опакована от изящната ръка на художничката Капка Кънева. Това е една тактилна стихосбирка, в която се прихващат отново спомените и следите между две отпътувания или два полета. Книгата е въздушна, тя владее изкуството на лекото отлепяне дори при опосредствения допир („отлепям се“, „изпращам ти последна картичка“), но след всяко заминаване оставя след себе си празноти,  книги вестници списания, чрез които да бъдат прехождани следите на изгубеното време отсам. Защото лирическият аз в „Par Avion“ e постоянно отвъд, раздвоен между двете части на света –  между ритуалите на своето всекидневие и местата, в които отсъствието му е знаково. Така че именно отсъстващото е, което претворява всичко тукашно в неналичие, в липси или в крайна сметка, в поезия ( „В 16.33“, „Двете  части на света“, „Искаха да си разменят местата“, „Написах ти стихотворение“, „Берлин, Фридрихщрасе 2009“). Кризите и драмите  са просто въпрос на разминавания, часови разлики, размени, ненапасващи се фрагменти. Непреодолимите желания и поетичното съзнанието са онова, което обаче събира парчетата, като удържа дистанцията на всяко тук не е като там. По този начин „Par Avion“ пътува между две отсъствия, между издишаните и изчезнали любови, между възжеланото минало и носталгиите по бъдещето. (още…)

Литературен вестник, бр. 31, 3-9.10.2012

Текстът е част от хетерологична акция в рамките на Ентропичния институт на Катрин Дойферт и Томас Плишке, реализирано със съдействието на Гьоте институт. Това е временно работно пространство, фестивал, хореография, които във всеки град се случват в нови пространства. Група местни и чуждестранни артисти обединяват усилията си, за да може всеки институт да възникне в нова форма. След първата си спирка в Берлин Ентропичният институт се установи на 27, 28 и 29 септември в София. Началото е в късния следобед в The Fridge с лекция на Боян Манчев на тема Що е критическа институция?, последвана от двучасово шествие с фенери през града. А самата хетерологична акция се състоя на 29 септември, събота, от 22.30-00.00 часа в с участието на Камелия Спасова, Мария Калинова, Миглена Николчина и Боян Манчев, Ани Васева, Леонид Йовчев.

Главите на Медуза


Митът

Митът може да бъде разказан два пъти – веднъж откъм героя – Персей, веднъж откъм чудовището – Медуза.

Персей: На страната на героя са Атина и Хермес, те му помагат да набави своето техническо оборудване, едно знаменито въоръжаване с вълшебни предмети: шапка невидимка, бързоногите сандали на Хермес, огледалния щит на Атина, кожената торбичка (kibissis) и сърпа (harpe), с който Кронос е скопил Уран. Всичко това е необходимо, за да предпази Персей от неговата непредпазлива похвала, че може да донесе всичко каквото се сетите за сватбата на Полидект с Хиподамия – например глава на Медуза Горгона. Полидект се съгласил да види този пример в действие и възжелал тази глава. Героичният етос на Персей не позволявал отказ, но той трябва най-напред да разбере къде е краят на света. Там, в една пещера се таят трите Горгони. (още…)

Преводаческите одисеи около Ботуша

Да кажем, че преводът е опит, нещо, което се превежда и също се изживява: опитът е превод.
ДеридаВавилонски кули

Литературен вестник, бр. 33/2012

Дария Карапеткова е проникноверитик и наблюдател на съвременната италианска литературна сцена. Благодарение на нейните преводи българските читатели могат да стигнат до книгите на автори като Джузепе Модрич, Елена Феранте, Изабела Албрици, Тициано Терцани. „Ботуша в българската литературна мода“ на Дария Карапеткова е изследване, в което опитът на внимателния читател и преводаческият талант сe обединяват, за да проследят рецепцията на италианската литература.

Книгата проследява перипетиите по „вноса“ на Ботуша в България между 1878 и 1989 г. през преводаческите усилия на конкретни хуманитаристи, които превеждат и така въдворяват в българското публично пространство италианска литература – от високите европейски образци (творбите на Данте, Петрарка и Микеланджело) до съвременните „модни“ автори (Алберто Моравия и Умберто Еко). Подобна обща рамка прави залога на монографията двоен, доколкото засяга както тясно естетическите и лингвистичните (не)сполуки на превода, така и широкото поле на социокултурната динамика при италиано-българския трансфер. Това, което прави книгата толкова съблазнителна за читателя, е поднасянето или „преводът“ на теоретично- интерпретативна материя с едно невероятно леко перо. Вкусът към детайла на Дария Карапеткова, усетът й за конфликтни и дискусионни зони, критическият й поглед, който обвързва класичното и критическото, древното и политически актуалното, текстът и неговият контекст превръщат изследването в едно занимателно четиво. Книгата „отваря очите“ както за онези фини различия в преводаческите стратегии на един и същи текст, така и за съпровождащите ги сложни криволици на преход и пренос: особено що се отнася до затруднената идеологическа ситуация между 1945-1989 г. (още…)

За възвисяването в езика

[Милен Русков, „Възвишение”, ИК „Жанет-45”, Пловдив, 2011]

Литературен вестник, брой 32, 19-25.10.2011, 5.

Езиковият експеримент в новия роман на Милен Русков „Възвишение” е част от повтарящата се утопия на българската литература за влизане в реката на Възраждането. През 90-те на XX век това бележи прекъсване на традицията, отказ от предходниците едновременно с въз-раждането на други „бащи”. Естествено, тази река е Хераклитова и не можеш да влезеш два пъти в една и съща вода, нито пък в една и съща утопия. И ако за авторите около фигурата на Ани Илков и течението на „Литературен вестник” това прескачане назад във времето вече е разглеждано през споменатия генеалогически аршин, то в контекста на съвременността „Възвишение” се обръща към хоризонтите на „смутните времена”, за да открие пред нас една хетеротопия на кризата. (още…)

ГУАН: за вътрешно четене

Литературен вестник, бр. 10, 14.3 – 20.3.2007, 5.

За щастие, когато Г. Господинов преди няколко броя на ЛВ (бр.8, 28.2.2007) писа за „вноса на източни идеи”, култа към „майка Индия”, „великото смешение на мистика и социализъм, Агни Йога и Тангра”, се сърдеше/ срамуваше от един друг Изток, а не от този като в „Мрежата на Индра”. Новата стихосбирка на Едвин Сугарев е далеч от Изтока като размекващ естетическия вкус или казано просто – тя е далеч от кича. С нея авторът се завръща към формите на хайку, лапидарната поезия и идеите на дзен будизма. Обръщане, което като че ли идва, за да успокои и отмени болките от „невъзможните убежища на родината”, населили последните му книги. Това обръщане към Изтока в „Мрежата на Индра” не е обаче опит да се умножи и упражни вече добре усвоен почерк или да умножи единния образ на самия автор в този почерк.

(още…)

Графити и пространствата на свобода

пОкрайНините

http://www.streetartutopia.com/?p=453

Още графити на http://www.streetartutopia.com

След края на света, археолозите на бъдещето разравят от огромните бунища стари монети, стъклени перли, флакони от изпразнени дезодоранти, ръждясали арматурни железа, олющени парчета огледало, както и парчета мазилка с ронещи се графити. По тези остатъци в стерилните изследователски центрове специалистите ще правят макети на някогашния град, ще чертаят улиците на изтеклото време, ще реставрират предишните представи за общество, за расови и икономически групи. Бунището като хетерогенно пространство естествено вписва в своят пъзел графитите, защото те търсят да се установят в изоставените, незаетите, „свободните” пространства или в пространствата на свобода.

(още…)

Моделиране на алтернативни места в канона

@ustata.litclub.bg

Със сборника „Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война” Милена Кирова продължава едно усилие, започнато през 90-те по запълване и конструиране на „(не)случилия се канон”. Теоретичните постановки на постструктурализма, деконструкцията и феминизма обръщат поглед към маргиналните пространства, позволяват преосмисляне на опозициите запад-изток; център-периферия; мъжко–женско. В полето на литературната наука това позволява консервативните понятия класика и традиция да се подменят с идеята за канон. Канонът преобръща разбирането за естествеността на литературноисторическия процес, за да го постави като социално конструиран, свързан с политики и битки при налагането на школи, автори и творби. Така през 1979 г. на световната сцена излиза сборникът със симптоматичното заглавие „Английската литература: отваряне на канона”. Той подема именно тази стратегия по отваряне, разглобяване, демистифициране и деконструиране на класическите списъци, целяща да включи в университетските програми „липсващите” имена. (още…)

Стратегии за четене на reader

сп. алтера академика,  година I кн.4, 2007

Богдан Богданов. Култура, общество, литература. Текстове по културна антропология на Античността, съст. Орлин Тодоров. Изд. „ЛИК“. С, 2007 г.

1. Вавилонско четене

Фигурата на Богдан Богданов като изследовател на класическата древност и като личност, политически отговорна и ангажирана с актуалното състояние на българската ситуация, не може да не предизвиква ответност с появата си в публичното поле. Новата му книга освен за внимателно и проникновено четене, дава възможност и за повдигане на древните-модерни въпроси около текста и контекста; античното и съвременното; минало и настояще; индивид и колектив, и то именно в смяната на кадъра от титулните фокуси литература, общество, култура. В подобен процес на преминаване през исторически епохи и прекрачването в интердисциплинарни територии допълнителна плътност добиват разсъжденията за традицията, общуването и средата. От едната страна остава свършената работа с античния материал, а от другата перформативното осъществяване на теоретичните постановки в акта на конкретните прочити. (още…)

„Гамбитски” находки

сп. Книгите днес, бр. 5 юли 2005, 19- 20.

Мария РадуловаПриложни походки, ИК „Жанет- 45”, 164 стр., ISBN 954-491-218-5

Поредният силен роман от поредица „Гамбити” е на младата авторка Мария Радулова. Нейните „официални баклавички на походката” от дебютната й стихосбирката.„Плюш по решетките” дефилират пет годни по- късно и в прозата й. „Приложни походки” е своеобразен художествен пачуърк, умело „прилагане” на постмодерни техники за съшиване едно към друго на непоследователни парчета от разказа. На читателя е предложен сетивен роман- калейдоскоп, (още…)

Освобождаване на пространството

сп. Книгите днес, бр. 4 юни 2005, 32.

Оля СтояноваЛични географии, ИК “Жанет 45”, 180 стр., ISBN 954 -491 – 220 -7


Дебютният роман на Оля Стоянова е зряла и сериозна творба, защото успява да избегне драстичната игра с формата, модернисткото експериментиране с жанра, непрекъснатите преки позовавания и цитати. “Лични географии” е добре разказана история на едно заминаване, в което опитът за скъсване с миналото неизбежно преминава през изпразване на къщата, освобождаване на пространството, ровене из чекмеджета и бюра в опит да се подберат нужните вещи. (още…)

За малтретирания език

сп. Книгите днес, бр. 3 май 2005, 34 -35.

Елфриде Йелинек получава Нобелова награда през 2004, тя е десетата жена, на която е връчен престижния приз за литература. Австрийската писателка е автор на романите „Жажда”, „Децата на мъртвите”, „Удоволствие”, „Отхвърлената”, „Любовничките” и др., както и на множество пиеси и есета. „Пианистката” е първата й (и единствена) книга, преведена на български. Филмът на режисьора Михаел Ханеке, отличен с три награди на фестивала в Кан, прави достъпен и познат сюжета на романа. Киноверсията не изневерява на основната линия, остава верен дори на детайлите. Нереализиралата се пианистка, Ерика Кохут, потискана от постоянния контрол и грижи на майка си, води двойнствен живот. (още…)