Наследството на еднорозите. Ars Theoria II

Posted: 22.12.2014 in Критика, Теория
Етикети:, , , , ,

Наследството на еднорозите.
Ars Theoria II

сп. „Пирон“,  Брой 8: АКАДЕМИЧНИЯТ (UNDER)GROUND 1981 – 1989

Миглена Николчина, Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години, София: Литературен вестник, 2012. 

Камелия Спасова

Книгата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“ поставя като своя изходна точка следното питане: „Какво тласка ars erotica на хубавите разговори и изчезва така драматично след промените, като оставя след себе си неясен срам, но и толкова носталгия…?“ Негативната начална хипотеза регистрира местата на загуба: изчезнали са следите от контекста, очертан в рамките на българските интелектуални среди през 80-те и 90-те години, изчезнал е Западът като интелектуална утопия, изчезнали са еднорозите на източноевропейските революции.

Метафората за еднорозите, осветена в заглавието на изследването, е взета от книгата на Хана Арент „Между минало и бъдеще“, за да фиксира и даде име на травмата по един неназован обект на загубата. Той е свързан със структурата на революциите – между една приключила революционна ситуация и изобретяването на бъдещето се отваря прекъсване, зев. Николчина изследва структурата и причините за това прекъсване, тя посочва като травматична липсата на език и наратив, през които да бъде изговорено случващото се на непосредствено преди и след 1989 г. Травмата бележи невъзможността за конструиране на референциална рамка, която да обработи миналото, а без подобна рамка, паметта се фрагментира. Разпадът на паметта, от своя страна, води до две негативни последствия в актуалната ситуация: зацикляне на мисълта (повтаряне и рефункционализиране на стари схеми) и отказ или невъзможност за проектиране на бъдеще (нови хуманитарни, теоретични и политически модели). „Изгубените еднорози на революцията“ извършва усилие по сглобяване на референциална рамка, така че вместо разпад и липса, да бъде (ре)конструирана връзка (зевгма) между близкото минало и далечното бъдеще. Онова, което минава като безпокойство през цялата книга е, че няма как да се породи истинско мислене без памет, но също така и тревожното питане: къде са местата и средите, които интензифицират критическата мисъл днес. Това, което разчитам в книгата е грижа за настоящето, грижа за произвеждане на идното, грижа за презареждане на социалното въображение.[1]

Негативната хипотеза за аутистичните дискурси и неназовимото на прехода е поставена в началото на книгата само за да бъде опровергана в протежение на нейния ход. Изчезнали ли са еднорозите на прехода? Не съвсем, настоява изследването – те не изчезват, а се изплъзват и се трансформират. Така работата, която извършва книгата, е работа по набавяне на контекстите на 80-те, картографиране на езициковите стратегии, които подриват идеологически конструкции. Пробивът отвъд фрагментарността на паметта е пробив на теоретичния дискурс, който чрез своята метапозиция притежава капацитета да подреди отделните парчета и да направи свързан разказ за близкото минало[2]. В този смисъл подхода на книгата би могъл да бъде наречен теоретико-историческо изследване на интелектуалната история на българския преход и социалните й форми на живот. Или това е близко „отворено“ четене; четене, което живо се вълнува от онзи ръб на преминаването на устното в писмено, на историческия контекст в текста, но и обратно, възможността за изравяне на аурата на Семинара през теоретичните му експикации, едно по същество Платоново вълнение. Николчина търси пътища за артикулиране на аутистичните дискурси[3], за конструиране на разказ, за размразяване на парализата, за изговаряне на неказаното в казаното, но и на ненаписаното в написаното. Следователно това е опит по разчитане на контекстуалните лакуните. Авторката посочва знаковите премълчавания в текстовете от 80-те, местата на съзнателно изпускане на идеологически клишета, параболичните завои в иносказанията и алегориите. Тези лакуни вече са трудно разчитаеми, защото липсва двуострият поглед, който да отчете промяната в референциалната рамка.

Референциалната рамка, която предлагат „Изгубените еднорози“, изисква да бъде посочена, първо, ролята на разговора, устното и семинарно говорене; второ, да бъде видяно смяната на релето на запада като интелектуална утопия след 1989 г.; и трето, да се разгледа функцията на хетеротопната омонимия като снемане и трансформация на утопичното проективно мислене, но и да се осмисли нейния критически потенциал. Мащабната рамка на изследването поставя питане относно трансформация на механизма, който произвежда човешкото от трагически в комически термини, тя разглежда промяната в преконципиране на залозите на хуманизма и просвещенския утопизъм. В този смисъл, ако седемте есета в книгата бъдат четени последователно, ще се забележи движението на мисълта от микрофизиката на практикуването на семинара към макрорамката на префункционализирането на човешкото в нови понятия. Уводните бележки, предговора и последната глава „Вместо заключение: между изплъзващи и набавящи се контексти“ имат за задачата да снабдят книгата с метапозиция, да поставят ясно нейните залози, както и очертават траекториите, през които минава. Разбира се, читателят, приучен с навиците на едно вавилонско четене, рязко може да разбърка последователността на четенето.

Апорията на семинара донякъде е занимавали и безпокояла още Платон, а именно как устното да намери адекватен изказ в писменното, без да загуби част от своя ерос, част от своя живот, част от педагогическата си сила. „Еросът обаче се превръща в техне, в арс, когато диалогът се запише. Еротичният демон се снизява в техническото, poiesis се умъртвява в poiema, пишещият Платон съгрешава срещу говорещият Сократ…”[4]. Традициите, които разпознава Николчина в осмислянето на семинарното говорене, са Платон и Платоновия семинар през 80-те, Бахтин (и преносът на Бахтин на запад от Кръстева и Цветан Тодоров) и Цветан Стоянов в контекста на български интелектуалци от 60-70-те години. Есето на Цветан Стоянов „За хубавите разговори“ е обявено за манифест на семинарното говорене[5]. В центъра му е идеята за разговора като сила, която движи историята, но остава невидима. Разговорът е и средата, която благоприятства мисловната полифония в ситуацията на тоталитарен контрол. Така пролиферацията на дискурсивните практики, оказваща съпротива на държавния езиков монопол, е видяна в три фази. Първо, това е параболичният, езопов език на 60-70-те, той държи двойните дъна на съобщението, характерно за при всяко алегорично говорене (Цветан Стоянов). Второ, изрязаният език в началото на 80-те, който намира енклава, едно позволено утопично пространство, каквото, например е античността, този език намира начин да изпусне и да не се впише в идеологическия език(Цочо Бояджиев). Трето, „синтезъчийските“ времена от втората половина на 80-те, когато вече се стига до политическия жест на един възпален език, език-сглобка, език-кентавър. Той е програмира да бъде вирус в сърцето на системата. Донякъде подобна е утопията на семинара въобще[6]. Семинарът и семинарното говорене още в рамките на комунистическия режим са функционирали като своеобразен нов тип критическа публичност, която приема за свои ценности диалогичността между различни дискурси, мисловната полифония, интердициплинарността и увереност в капацитета на теорията. Превръща ли Николчина ероса в техне, „записвайки“ семинара; съгрешава ли пишещият Платон срещу говорещия Сократ? Неотменно, но точно така се установява традиция, така се преодолява амнезията в анамнеза, така течащият поток добива форма. Заслужава да се отбележи, че генеалогията на Семинара е видяна в нейната протяжност назад до 60-те (от езоповия през изрязания до възпаления език), а не като привилигировано ресурс на интелектуалците от 80-те. Също и, че Семинарът е теоретичен конструкт, форма на социална критика и множеството семинарни прояви през този период – включените, но и изпуснатите – само подкрепят подобна теза.

Следователно, част от парадокса на семинара е трудността да се артикулира метаезик с оглед на неговите конкретни проявления. Дискурсивната полифония е в завидна задруга пред лицето на комунистическата власт. Тезата на Николчина е, че роенето на гласове вече ерозира универсалността и авторитета на властта. Но как след 1989 г. да се изработи метапозиция, която да слоби множествността на гласовете? Какво да се прави с вирусния език, с кентаврическите сглобки между теория-и-метафора: да се направи програма по обезвреждането му, да се изпрати в космоса, да се дисциплинира? Как да се подходи към неговите възпалени епигони, които го използват съвсем не на място в днешната неолиберална ситуация. Все педагогически въпроси, когато една теория трябва да се упражнява като практика. Неминуемо част от травмата на участниците в Семинара е да не успяват да прочетат ясно тезите на „Изгубените еднорози“, да виждат непълноти в разказа, да искат да впишат и допълват свои наративи, да срещат трудност при разпознаването на метаезик, като пропускащ разликите и нюансите в личните истории[7]. Още по-добре, да пишат и да ни разкажат за липсващите звена. Но това, което струва ми се, че няма как да не се признае, е, че тази книга дава отчетлива референциална рамка и прави въобще възможно поставянето на въпроса за академичния ъндърграунд през 80-те.

Като преход при обсъждането на другите две мощни линии в книгата – западът като интелектуална утопия и изработването на концепцията за хетеротопната омонимия – ще отбележа симптоматичната поява на изследването едновременно на два езика – „Изгубените еднорози“ излиза в един и същи месец на български и на английски ( Lost Unicorns of the Velvet Revolutions. Heterotopias of the Seminar, New York: Fordham Universit y Press, 2012). Авторката посочва, че началният подтик за тази книга е да разкаже историята на прехода ни, на интелектуалците от източна Европа пред едно западно ухо. Западът по време на Берлинкста стена е видян като утопична територия за интелектуалците, свободното говорене и свободното мислене са в основата на тази утопия, а рогът на изобилието й е изпълнен със свободен достъп до книги, библиотеки, школи. Западът е фантазмената проекция на Семинара. Бурдийо, Фуко, Дельоз, Дерида се познават частично, по слухове, с най-ярките си тези, а останалото може да се въобрази, едно напълно „диво“ дописване често в стила на съответните философи, което не се подава лесно да дисциплинарен контрол. С падането на Берлинксата стена, пропада и тази утопия или по-точно тя се трансформира в хетеротопия. Отварянето на границите привидно би означавало свободен пренос на идеи, знание и интелектуални общности, но вместо един плавен пренос и сбъднат разговор между изтока и запада, се отварят парадоксите на хетеротопните омоними.

Първо хетеротопиите. Това е термин, въведен от късния Фуко, защото (пост)модерността трябва да се мисли преди всичко в пространствени, а не във времеви категории[8]. Утопията включва преди всичко времева идеалност, докато хетеротопията предлага контра-пространство. Тя е налична витруална гледна точка. Парадигмата на хетеротопиите е построена на сингуларен принцип, доколкото хетеротопиите имат потенциала да репрезентират и преобръщат даден контекст. Следователно, според контекста и хетеротопиите ни. Така в рамките на комунизма Семинарът изпълнява тази функция да бъде налично контра-пространство, което отиграва и преобръща режима.

Терминът „хетеротопна омонимия“ е въведен от Николчина, като езиков ефект при хетеротопното оглеждане на изтока и запада след промените. И в тази динамика, се разгръща втората част на аргументацията за аутистичните дискурси. Тя е свързана с перипетиите по включване в един световен теоретичен дебат, при което между говоренето и разбирането, се отваря парадоксът на хетеротопната омонимия: „Езиците не са чуваеми тъкмо в своята оглушителна яснота. При изговарянето си те като че ли имат смисъл, при достигането до адресата си те са загубили този смисъл. Самата им познатост – прикриваща преобръщането и оспорването, които съпътстват огледалността – осуетява оня ръб от неразбираемост, който би подтикнал към общуване.“[9] Изисква се голяма пластичност и хетеротопно отместване от собствената гледан точка, за да бъде разказана тази история на онемяващото съвпадение в термините на иронията и комичното, което това изследване извършва. Хетеротопните омонимии не са инструмент за обозначаване на контекстуалните разлика. Те са начин да бъдат проследени сложните извивки и траектории на пътуващи понятия [преход, Aufhebung, човек] в теориите на източни и западни интелектуалци. Но и едва през тази двойна оптика, която едновременно следи преноса от изток на запад и обратно, може да се достигне до аргументите на другата страна.

Това, което заглушава гласа на Другия поради съмнителните съвпадения в различни теоретични контексти, се прояснява през критическата работа, предприета чрез техниката на хетеротопните омонимии. „Изгубените еднорози“ извършва монтаж на няколко мисловни движения, като отчита разликите на двете перспективи, промяната между две гледни точки, които се влагат в еднакви понятия. Изследването отбелязва контра-местата и медиаторите на това превключване, преобръщане, снемане. То държи будно съзнанието за теоретичните, исторически и политически ефекти, които са следствие на хетеротопните омонимии. Понятия като „липси“, „анахронизми“ и „догонвания“ са вече нефункционален литературоведски речник, те са празна реторика. Именно те отсъстват през продуктивния теоретичен захват на Николчина, който работи с наличното и неговото постоянно проективно отместване другаде. Хетеротопиите дават налична виртуална точка, те са възможност за презареждане на социалното въображение днес.

Хетеротомната омонимия като понятие дава нов ресурс да се мисли различието отвъд хегелианската диалектика, но и отвъд деридианското разлачие. През случая Aufhebung се извършва именно подобен (мета)теоретичен ход по изобретяването на нови перспективи за мислене на различието. От една страна, случаят Aufhebung проследява теоретичния сюжет, събран в кратката и ударна формула: „на Запад го вдигат, на Изток го свалят“ – от болшевишката революция и Хегел у Ленин до въпросите за половото различие и фалоса при Лакан. От друга страна, напречно на този сюжет се разтваря скритата матрица на полово различие и нейният революционен потенциал, както и агентите на нормативизация й. По тази линия Николчина се включва със своя позиция в актуалния дебат около сексуалността и половота различие, разгърнат на американска сцена около стратегиите на Бътлър и Копджек. Чрез техниката на хетеротопната омонимия, която дава своеобразен паралакс поглед, авторката успява да види обратите и превключванията между социалните уопии/кризи и утопиите/кризите при дефинирането на модерния субект. Така Николчина предефинира самото понятие за различие. В нейната редакция то нито снема антиномиите в опосредяващи инстанции, нито е погълнато от минималните различия на интервала. То трябва да „представя, оспорва и преобръща“ съмнителните прилики и зевовете между омонимите в един критически процес. Паметовите следи, съставящи историята на българските интелектуалци по време на прехода, с които книгата започва, се разгръщат до паметовите следи, представящи историята на идеите и понятията в съвременната теория. От джендър безпокойствата, като конститутивни за субекта, книгата естествено преминава към хуманитарните безпокойства за обхвата на човешкото. Активният дебат в книгата с тези и аргументи от философията на Бадиу, Агамбен, Бътлър, Зупанчич, Жижек, Нанси е върху начините, по който се променя мисленето за субекта днес.

Работата на антропологическата машина – тя произвежда човека – е сменила своите дефинитивни и интерпретативни пружини. От ренесансовия хуманизъм (в тезисите на Пико де Мирандола) през просвещенската идеология, модерният субект е определян през идеите за проект, усилие, задача, ставане, т.е. през динамиката на една процесуалност и промяна. Накратко, през цитирания Мамардашвили: „Човек не съществува – той става“. Човекът като bios, като политически субект е в надскачането на zoe, на свеждането до биологичното, до животинското, до голия живот. През хипотезата на Агамбен Николчина посочва, че антропологическата машина, която дефинира човека през отликата му с животното – една трагическа логика (полагането на една трансцедентна цел, нивото на желанието)– вече не е функционална. Това, което произвежда разликата, вече не работи. „Изгубените еднорози“ обаче не застива до това обездействане. Напротив, според изследователката възможност да продължи да се мисли човекът като незавършен проект, е да се смени релето, което произвежда разликата. Вместо спрямо животното, спрямо автомата. Подобно предефиниране познава добре особеното преобръщане на идеала за пълнолетния просвещенски субект, който сам служи със разума си, в неговата тъмна, романтическа, страна, която разцепва субекта. Може ли това да означава и промяна на идеята за човек-утопия в човек-хетеротопия? Роботът може да бъде точно копие на човека, двойник, една налична виртуална точка, но все пак нещо радикално дели човек-и-машина. Това из-родно (unheimlich) нещо е дефинитивно за човека в настоящата ситуация. Николчина назовава обратът със смяна на парадигмите от логиката на трагическото към логиката на комическото (иманентна, на нивото на нагона). Ако конститутивно за човека е неговото мислене през един самореференциалния език, то дали говорещите машини биха му отнели този езиков монопол? Така обхватът на книгата може да бъде очертан от артикулиране на мрежата от езици и паметови следи при сглобяване на историята на българските интелектуалци през 80-те до проектиране на нови траектории за мисленето на човешкото. „Изгубените еднорози“ дава и език и потенциал, чрез който да се движи мисълта, извън изхабената реторика за криза в хуманитаристиката и съвсем реалните удари по закриване или свиване на хуманитарните катедри. В нейната посветеност може да разпознаем онова Платоново срастване на философско-и-политическо; теоретично-и-литературно, контекстуално-и-текстуално, което въвежда теорията като начин на живот.

Наследството на еднорозите дава инструменти за изравяне на съкровищата на изгубеното чрез диспозитивите на митопоетичното[10], наративното и теоретично усилие. Митопоетичното в голяма степен набавя аурата в мисленето на миналото. И могат да се посочат редица практики, които са заразени от хетеротопията на семинара: естествено непосредствено през 90-те това са каранавализацията, изобретяване на нови връзки с традициите от античността през Възраждането до модернизма като обща насока, но и семинарите „Малка носовка“, „Ъгъл“; „90-те. Версии“, „Отворена литература“ през последните години. Техните истории и близостта им с практиките на 80-те още не е картографирана, не е разказана. И дали пък 90-те, толкова мощно, тръгвайки да се пресягат към отколешни традиции, заравяйки се в библиотеки, мистификация и каталози, не успяват категорично да разкажат или по-скоро да удържат трайната си връзката си с 80-те (част от историята на собствения им разпад и разочарования), а оттам да поемат линията по изобретяване на едно бъдещо поколение. Реториката на смъртта (краят на историята, краят на теорията, краят на българската литература[11]), както и метафорите за първи или последни от своя вид, е редно да бъдат четени с историческо съмнение. Какво се случва след 2000г. с българската интелектуална история и в българската литература? Краевековно зануляване, ново прекъсване, което отново отпраща към симптоматиката по зациклянето на традициите ни? Или пък зациклянето е повторението на собствените ни травми?

Мисленето ми за академичния ъндърграунд през 80-те се опира на прочита на три авторски книги, които улавят със стрела в сърцето на настоящето живия контекст на прехода, ролята на интелектуалците в него и по-общо наследството на комунистическото минало.[12] Това са „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“(2012) на Миглена Николчина, „Лелята от Гьотинген“(2005) на Александър Кьосев и „Адамов комплекс. Към критика на политическото въображение“(1991) на Владислав Тодоров. Тези книги извършват теоретично усилие и правят мощни стъпки не само по изговаряне на интелектуалната ни история, но и по изобретяване на нови езици, нова критична публичност и нови форми на академично общение. Усилие, подхванато във време, когато сенките на досиетата изпълзяват и осветяват, че агентите на прехода и агентите на ДС понякога смущаващо съвпадат. Възможността да бъде огласен и (въз)произведен дебат върху тези книги в момента на тяхната поява (съответно в началото на 90-те, в средата на 00-те и днес), ми се струва показателен за живота, динамиката и реактивността на хуманитарното поле у нас.[13]

[1] Трябва да се признае на Миглена, че теоретичното мислене в тази посока е изпълнено и с конкретно усилие по създаване на подобни нови места, структури и общности с оглед на една грижа за настоящето. Ще спомена само най-очевидните – „Литературен вестник“, „Алтера“, „Алтера Академика“, Софийски литературоведки семинар.

[2] На съмнението колко е близко това минало, отминало ли е и имаме ли вече необходимата дистанция, за да го погледнем през критическия инструментариум на него, бих отговорила, че да: вече ни дели четвърт век от 1989 г., а възможността да изникнат невинни тълкуватели, които да се заемат с непорочни очи към интелектуалния контекст на 80-те, е съмнително очакване.

[3] Защо мълчиш Корделия, намери друг начин, друг език, когато приказливите сестри, Гонерила и Регана, са вече отровили всяко говорене. Проблемът за асимволията, немотата, блокираното говорене, нямата сестра на философията и възможното прекрачването от семиотичното към игровото и символното по следите на една традиция на майките е проблем, който с невероятна плътност и дълбочина е разгледан в книгата на Николчина, „Смисъл и майцеубийство“(1997). От „Изгубената територия: полилогът като роман“ (втора глава от това изследване) до „Изгубените еднорози“ територията на изгубеното и изгнанието на езика занимава Николчина. В последното изследване тези въпроси стават вече геополитически, изгубената утопична територия на запада, е налична, но от това драмите по едно въобразяване и изговаряне на отсъстващото, по изгубването и набавяне на смисъл не стават по-лесно разрешими.

[4] Боряна Кацарска, „Ars Erotica“, Ars Erotica, 40.

[5] За връзката на Цветан Стоянов и поетиката на 90-те в нейната аплитуда от езика на възвишеното до езика на всекидневието виж: Бойко Пенчев, „Езикът на възвишеното и езикът на всекидневието. Опит върху литературата на 90-те“, Симпозиум или античност и хуманитаристика, 107-116.

[6] В частност може да се види ролята на Владислав Тодоров като мощен манифестатор на подобен език на изцепката и възпалението.

[7] Семинарът е чудовището на 80-те, той е събитие, което възпалява монолитния логос на комунистическата директива, от него тръгват всички еднорози, кентаври, ероси и други демони. Ерос е демонът на свързката, на медиацията между изток-и-запад; между философско-и-поетологично, между утопия-и-хетеротопия. Ерос поразява от дистанция. Какво е това между: нищо. Събитието се нужда от втора стъпка, която ретроактивно да пришие това нищо.

[8] Мишел Фуко, „За другите пространства“, Литературен вестник, брой 13, 02.04.2003.

[9] Миглена Николчина, Изгубените еднорози, 92.

[10] Интелектуалците през 80-те са мито-теоретични машини. Виж по този въпрос ВБВ за „Лелята от Гьотинген“: „Тази книга е част от митологичната история на интелектуалния живот в България, но едновременно с това тя изгражда същия този въображаем живот: „Дали всичко наистина беше така?“ (51). А той е неминуемо митологичен, защото не е, нито може да бъде докрай обясним. В него са преплетени най-малко четири нишки – личните човешки отношения, индивидуалните интелектуални занимания, мозаечната същност на всяка култура и характерната ни културна пред-периферност“, ВБВ, МЪРТВОРОДЕНИТЕ (Лелята от Гьотинген срещу Александър Кьосев), Литературен вестник, № 30.28.09.-04.10.2005.

[11] Съвсем не препращам към манифеста на Кьосев, която се редуцира до метафората за смъртта на литературата, отново демонстрирайки слепотите на литературоведското ни поле да види опита за диагностициране на промените в социалната практика на четенето. Затова пък книгата „Караниците около четенето“ изследва тъкмо тези промени в мащаб и перспектива, които вече трудно могат да бъдат подминати и опростени.

[12] Темата за сборниците и колективните издания като Ars Simulacri, Ars Erotica, Post Theory, Games and Discursive Resistance, Общуване с текста, Българският канон? Кризата на литературното наследство, Медии и митове, Нова публичност. Българските дебати и др. заслужават да бъдат обект на отделно проучване.

[13] Ъндърграундът е в коментаторските бележки под черта. Тях и без това никой не ги чете освен бъдещите коментатори. То и цялата философия нали била такава бележка под черта.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s