Ламела: органът на безсмъртното

Posted: 12.07.2014 in Теория
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , ,
eventim_cover

Дизайн: Камелия Спасова

Излезе от печат сборникът с текстове от международната научна конференция „Събитие и безсмъртие (литература, език, философия, наука), състояла се в Софийския университет (13-14 май 2011).  В него на 338-348 стр. е включен  общият ни текст „Ламела: органът на безсмъртното“:

Изтегли на pdf!

The collection of essays Event and Immortality (Literature, Language, Philosophy, Science) was published. It gathers proceedings from the eponymous conference, organized by the Faculty of Slavic Studies at Sofia University “St. Kliment Ohridski” and held on May 13–14, 2011. Our paper “Lamella: The Organ of Immortality” is included there from 338 to 348 pages.

Kamelia Spassova, Maria Kalinova

Lamella: The Organ of Immortality

Lacan introduces in his Seminar XI The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis the myth of lamella in order to explain in what way he developed the Freudian concept of drive. This myth is opposed to the Aristophanian myth of androgynous people, as told in Plato’s Symposium. The lamella is conceived as an unreal organ, and yet an organ, of immortality. The two philosophical myths presuppose two different frameworks for the reflection on the problem of the doubles. On the one hand, in Plato the two halves are erotically sublimated in their way to achieve the One. In Lacan, on the other, the lamella is the organ that gives birth to the doubles. The present paper attempts through a reading of Miglena Nikolchina and Alenka Zupancic to provide an answer to the following questions: Why is it that it is Aristophanes, the Father of Comedy, that is chosen to give a voice to the idea of the Androgyne; and in what way the Roman comedy in general, and the Menaechmi of Plautus in particular, produces the problem of the doubles as a means for the comic emplotment. The event is conceptualized as an explosion between the one and the other double, between Plato and Lacan, between immortality and the real.

Камелия Спасова, Мария Калинова 

Ламела: органът на безсмъртното

Човек може да се отдаде на една мисъл, да я последва дотам, докъдето води, просто от научно любопитство или ако щете, като advocatusdiaboli,който не се обвързва с дявола.
Фройд, Отвъд принципа на удоволствието

1. Етика на желанието: Лакан – Бадиу

Защо психоанализата би била съвременният етически дискурс, ако трябва да бъде дефиниран човекът като безсмъртно същество? Отговорът предполага, че ние вече сме в ситуация, в която се е заличило илиe останало неразличимо разграничението между авторитет и нагон, между съзнанието за моралния закон при Кант и несъзнавано при Фройд.

Бадиу в своята Етика. Опит върху съзнанието за зло преформулира субекта тъкмо по отношение на вписването му в моралните рамки на жертвеното, за да постулира една етика на желанието, която отвежда към формулировките на неговия учител – Лакан. Етиката не е една според Бадиу, нейното умножаване е свързано с множенето при формирането на субекта. Така в подножието на тезата, че безсмъртното същество се конституира във верността към истината на едно от четирите полета – философия, политика, наука и изкуство – прозират концепциите на Лакан. Основаването на тезата на Бадиу в психоаналитичния дискурс на Лакан е експлицирано в четири ключови понятия. Първо – субектът емислен катофилософски непредрешен, незастопорен. Лакан разграничава аз от субект. Азът, от една страна, е въображаемо единство на връзка с моето тяло, или всяка цялостност на Аза е изначално разцепена от въображаемото. Субектът, от друга страна, е формиран от езиковия ред и липсва каквато и да е негова субстанциална, фундаментална или природна закотвеност освен самата липса[1]. Онтологическа цепка/зев, липсата в самото ядро на субекта е онова, което позволява неговото възможно привързване към един или друг топос на безсмъртие. Второ е понятието за вярност при Бадиу като вярност към събитието и следователно това е устойчивост не към една диахронна континуалност, а поддържане на самото прекъсване, на пробива, на извънредното положение. Това упорство препраща към етиката на Лакан като етика на желанието. „Лакан се докосва до тази точка, когато предлага максима на етиката: „Не отстъпвай от своето желание”. Защото желанието е конститутивно за субекта на несъзнаваното…  и това да не се отстъпва ще рече в края на краищата: да не се отстъпва от собствената обзетост от един процес на истина”[2]. Третото понятие, истина, идва в опозиция с понятието за знание, така субектът се произвежда не по отношение на знанието, което е от порядъка на ситуацията и класифицираното множество, а по отношение на процеса на истината, който надвишава и се изплъзва от всяка ситуация. Това конструиране на субекта в завързването му към истината може да бъде открито в XVII семинар на Лакан Другата страна на психоанализата, където знаниетоe разцепено на знание, което знае себе си и знание, което не знае себе си, като под второто се вмъква възможността за обвързването на знанието като принаденото знание с насладата като принадена наслада. Това второ, добавено (непълно или енигматично) знание е отваряне към желанието, към terra incognita нанесъзнаваното или към другия, доколкото желаното е желанието на Другия[3]. „Мястото под желанието репрезентира мястото на истината”[4]. За Бадиу истината идва като насилие над знанието, доколкото осъществява прекъсване в наличните епистемологични редове, отива отвъд тях. Така субектът не влиза в жертвената логика на търпящ, страдащ и пасивен рецептор на един наличен свод на познанието, а той е активно нарушаващият, трансгресиращият, насилникът на редовете на знанието чрез натрапчивата си вярност към прекъсването, истината (една въображаема в смисъла на Лакан като изначално разцепена истина) на събитието.

Бадиу определя събитието през две противоположни и допълващи се тези: 1. събитието принадлежи на ситуацията, то е сингуларно множество, отделено от празното множество чрез самото себе си, ултра-едно, което брои същото двойно – веднъж като представено множество и втори път като множество представящо собственото си представяне и 2. събитието не принадлежи на ситуацията и единственото подмножество към него е празното множество, така че събитието не е нищо друго освен името на празното.[5] То добавя към абсолютната единичност или себе си, или нищото. Събитието в проекта на Бадиу е мислено в онтологична перспектива и от особено важно е това непрестанно двоене в структурата му – като ултра-едно, броящо самото себе си за едно и като именуващо празното.

Структурата на събитието [; ]  [; ] трябва да бъде мислена както през сингуларния, така и през добавъчния термин. Сингуларното [; ]принадлежи, без да е включено, то е презентирано, без да е репрезентирано, а добавъчният термин[; ]не принадлежи, но е включен или не е презентиран, но е репрезентиран. Събитието като тотално нарушение на нормата добавя или себе си, или нищото. Едното при Бадиу е минимум две, поради участието на нищото или празното множество в неговата структура и това нищо се вписва или пришива към едното всеки път, когато структурата се обърне към себе си. “Съгласуваността на представянето така изисква всяка структура да бъде удвоена от метаструктура, която предпазва първата от всяка фиксираност на празното. Тезата, че всяко представяне е структурирано два пъти може да се яви напълно a priori.”[6] Разцепването, което произвежда събитието или празнотата в интервалите и прекъсванията при Бадиу е положено в онтологическата липса на битието по Лакан.

В етико-онтологическия проект на Бадиу безсмъртното човешко е сингуларно същество, сцепено от нищото, така че субектът благодарение на тази липса се закрепва в някой от четирите дисурса, произвеждащи истината, като добавя себе си и така ‘именува ситуираната празнота”[7]. Етиката на Бадиу като основана в психоаналитичните търсения на Лакан теоретизира съпротивата, която може да бъде генерирана от желанието и да отваря хетерогенните места на продължаващите прекъсвания. Безсмъртното е положено като изпитание за поддържане на нищото или на добавеното в нищото.

2. Ламела: не-понятие, а понятието за липса

Лакан в своя XI семинар Четирите основни понятия на психоанализата предлага мита за ламелата, за да разясни начина, по който функционира Фройдовото понятие нагон по отношение на либидото. Четирите основни понятия, които развива Лакан откъм своя учител Фройд, за да отговори на въпроса дали психоанализата може да бъде разглеждана отвъд практиката, като наука, са несъзнаваното, повторението, трансферът и нагонът. Нишката, която обвързва семинара на Лакан от януари-юни 1964 г. е не само набавянето на символните мрежи от формули, концепти и графики, които да обосноват мисленето на психоанализата като наука, но и постоянното завръщане към въпроса какво основава самото психоаналитичното понятие. Лакан демонтира понятието нагон през разработването му в текста на Фройд „Нагоните и техните превъплъщения” от „Трудове по метапсихология” (1917 г.), които се появяват малко преди „Отвъд принципа на удоволствието” (1920 г.) и дуалистичното схващане на нагонния живот с разграничаване на нагон към живота и нагон към смъртта. Към помиряването на подобно противопоставяне се насочва Лакан, доколкото при него всеки нагон едновременно „прави налична сексуалността в несъзнаваното и представя, в своята същност, смъртта”[8]. Или: „Разграничението между нагон към живота и нагон към смъртта е вярно, доколкото манифестира два аспекта на нагона.”[9]Точно както събитието при Бадиу е мислено и като презентирано, и като репрезентирано, така и нагонът при Лакан е структуриран два пъти: веднъж по отношение на включването си в сексуалността и веднъж по отношение на себе си, или към смъртта.

В самото начало на „Нагоните и техните превъплъщения” Фройд поставя питане върху начина, по който от емпиричния материал се формират научни понятия с приемането на определени конвенции. Основните понятия на науката не са константни, а непрекъснато са подложени на динамично изменение. Понятието нагон може да бъде видяно като илюстрация за тази концептуална динамика, а подобно понятийно изменение се наблюдава на много нива в психоаналитичния дискурс. Лакан коментира как Фройд подхвърля самоиронично, че нагонът може да бъде разглеждан като принадлежащ към теоретичните митове. Същевременно Лакан настоява, че отхвърля термина мит и предпочита да обвърже идеята на Фройд за научна конвенция с термина фикция. Той прокарва разграничение между „основните понятия”, каквото е нагонът, и „основните фикции”.

Лакан отхвърля теоретизирането чрез митове, за да посочи необходимостта психоанализата да работи с основни концепти. Но ето, че в разгръщането на научните топологии, структури, графики около нагона, се появява един мит – митът за ламелата. Митът е нещо максимално лишено от характеристики и максимално поразяващо въображението, като че ли натрапващо се от самия зев, който отваря несъзнаваното: онова Unbegriff, което не е „не-понятие, а понятието за липса.”[10], Понятието за липса може да бъде артикулирано единствено посредством мит, разказ, случка. Липсата на орган идва като несъществуващ орган, нереален орган, и все пак орган, на либидото. Лакан се опитва да преосмисли либидото не във физическия инструментариум на сили и енергии, а като орган, този нереален орган трябва да отбележи реалното на липсата.

И така, какво е това комично, странно и безсмъртно нещо, наречено „ламела“:

„Ако искате да поставите акцент върху смешната страна, може да го наречете l’hommelette. […] Ламелата е нещо извънредно плоско, което се движи като амеба. Просто, е малко по-сложно. То ходи навсякъде. И е нещо – скоро ще ви кажа защо – което е свързано с това, което сексуалните същества губят в сексуалността, то е като амебата по отношение на сексуалните същества. Безсмъртно,защото то оцелява след всяко делене, всяка разрязваща интервенция. И бяга наоколо.

Така! Това не е много успокояващо. Но представете си, че идва и покрива лицето ви, докато сте спокойно заспали… […] Ламелата, този орган, чиято отличителна черта не е да съществува, но който въпреки това е орган, – мога да ви посоча повече подробности около неговото зоологическо място – това е либидото”[11].

Този мит идва да отмести онова, което остава трудно за артикулиране по отношение на нагона и функционирането на либидото. И като всеки мит, неговото възобновяване в по-късните интерпретации неизбежно се фокусира върху едни страни от разказа, загърбвайки други.

Ламелата е представена от Лакан отначало откъм комичната й стана, която трябва да възвърне и комичното разбиране на речта на Аристофан от „Пир” на Платон. Комичното идва във връзка с hommelette, след което описанието на ламелата е пренесено изцяло в царството на едноклетъчните, сродена с амебата, тя добива своя безсмъртен статус и точно тогава митът използва ефекта на unheimlich, за да прилепи ламелата в лицето на слушателите. Ето как изкристализира тезата на Лакан, че зоологическото място на ламелата е не друго, а либидото, така че то е безсмъртното у човека, следователно ламелата е органът на безсмъртното.

Настоящият анализ разпластява три акцента в осмислянето на ламелата, осъзнавайки неизбежността за пораждане на остатък/излишък при подобно фиксиране[12].

i. Ламелата и комедията или поправка в разбирането за любовта при Платон;

ii. Ламелата и безсмъртното през развиване на едноклетъчното при Фройд и нагонът към смъртта;

iii. Ламелата и unheimlich, обезпокойтелно-странното наФройд, откъдето се разгръща и проблемът за двойниците;

i. Първоначално, поставяйки акцент върху смешната страна, ламелата е наречена hommelette. Като че ли Лакан се опитва да намери друг начин, по който да обясни пихтиестия hommelette, онова недиференцирано същество отпреди огледалната фаза. Става въпрос за все същото яйце, само че сега е важна не толкова разбърканата омлетност, колкото самото сцепване в черупката на две и моментът, в който при счупването нещо отхвърча. В есето от Ecrits „Позицията в несъзнаваното”, писано през 1960 г. и редактирано в годината на XI семинар, 1964 г., Лакан отново сродява hommeletteс ламелата като два образа, които да означат либидото. “Като изключим името, сега аз ще го сменя с едно по-прилично, „ламела” (от което думата „omelette”,фактически, е метастазирала), този образ и този мит ми изглеждат подходящи за едновременно илюстриране и ситуиране на това, което наричам „либидо” […] Този орган трябва да се нарече „нереален”, в смисъла, в който нереалното не е въображаемо и предшества субектната страна, която то обуславя, бивайки в директна връзка с реалното. Моят мит, като всеки друг мит, се стреми да осигури по-скоро символна артикулация, отколкото образ. Моята ламела представя тук частта от живото същество, която е загубена, когато съществото е произведено чрез ограничителите на пола.”[13]

Привличането на авторския мит за ламелата при анализата на либидото идва да разшири и преобърне мита за андрогините на Аристофан от „Пир”, като извърши едно значимо придвижване от постановките на Платон: от любовта към либидото, от драмата на разцепените същества към комичното редупликиране на ламелата. Двата авторски философски мита са поставени като две решетки при осмисляне на проблема за двоенето. И ако при Платон сдвоените части еротично се въздигат по пътя към постигане на Едното, то при Лакан ламелата е органът на среза, който неизтощимо повтаря и разделя, повтаря и разделя.

Ламелата е перпето мобиле на повторението, тя съвсем по принципа на монтажа е без глава и опашка, акефална, афална, тя дели, цепи, изрязва и накъсва и като безкрайно поддържа среза като процес, остава безсмъртна. Еросът при Платон е сублимационен, той трябва да припомня на разделените същества за тяхната андрогинна цялост отпреди срезовете на Зевс, докато ламелата при Лакан трябва да означи конститутивната роля на среза и липсата при задвижването на пола. Това, което отхвърча при разцепването на андрогините или по-точно това, което липсва в разделянето, е ламелата.

Връзката между Платон и Лакан в интерпретацията на любовта и либидото е развита от Зупанчич в книгата й „Защо психоанализа?” в първата част „Сексуалност и онтология”. Ламелата може да бъде видяна като пример, който показва сексуалността като онтологически задънена улица или неконсистентно [безпределно] множество в термина на Бадиу. Либидото е онова, което „фрагментира субекта отвътре. Частичните обекти на нагона са всичките същества на загубата/липса[14]

Комичната страна на ламелата може да бъде разгърната по начина, по който Зупанчиич обвързва нагона и комедията през принципа на монтажа и повторението. “В този смисъл бихме могли да кажем, че комедията въвежда вид паралелен монтаж: монтаж не на реалното (като трансцедентално Нещо) и подобието, а монтаж на две подобия или двойници. “Монтаж” по този начин означава произвеждане или конструиране, или разпознаване, на реалното чрез много прецизно композиране на две подобия. Реалното е идентифицирано тук със зева, който дели самата привидност. И в комедиите самият този зев получава формата на обект.”[15] Смело може да се посочи, че ламелата е този обект. Представена откъм комичната й страна, тя получава тази обектна форма на нещо изключително плоско, което няма никаква дълбочина, а само повърхност. Нейната нереалност не означава, че е липсващ обект (-φ), а че е обект на липсата. Монтажът, който извършва ламелата е свързан с това, което Лакан разглежда като демонтиране на нагона. Той разпластява нагона на четири елемента, взети от „Нагоните и техните превъплъщения” на Фройд: натиск, прицел, обект и източник, за да начертае графиката на обиколния път. Кръговратът на нагона е напрегнат да продължи да циркулира между два обекта – онова, към което се прицелва и онова, което постига, например раздвоението между храната и удоволствието на устата при оралния нагон.[16] Обект на желанието (обектът малко а ) не причинява оралния нагон, а прави възможно безкрайното му кръжене. В центъра на кръговрата на нагона като неговата противоположност, но и като механизъм на задвижването му, е поставено либидото-ламела. Демонтажът на нагона е свързан с липсата на Един генитален, полов нагон или Нещо, което да организира цялата сексуалност, а нагоните са мислени като винаги частични нагони, като изначално частични, като раздробени от интервенциите на ламелата, поставени в техния център. Орален, анален, генитален нагон, нагон на погледа и нагон на гласа циркулират, постигат принципа на удоволствието по пътя на завръщането, заобикалянето, повторението. А онова, което остава отвъд този кръговрат, може да му бъде дадено името ламела, въпреки че то е отвъд символното, отвъд въображаемото и въобще е нереално. Но то може да разкаже за „безсмъртния живот, или непотиснатия живот, животът, който няма нужда от никакъв орган, опростен, неразрушим живот”[17]. Фрагментът от Хераклит, с който Лакан обяснява обходните пътища на нагона – Името на лъка е живот, а действието му [ergon] – смърт, за да посочи, че удоволствието на стрелеца не е в улучването на целта, а в прибирането на лъка обратно, може да се перифразира: Името на безсмъртието е ламела, а работата й – смърт. Една отложена смърт.

ii. Митът за ламелата ни връща в царството на едноклетъчните, което е преоткрито от психоанализата след първата световна война във връзка с нагона към смъртта. И Фройд и Лакан отбелязват сцената на внезапното разкъсване на мембраните при деленето на две като възможен спомен, вписан в сексуалното същество. Не е случайно, че Лакан избира за нереален орган, тъкмо реално съществуващо едноклетъчно, каквото е ламелата. В „Отвъд принципа на удоволствието” Фройд разказва за експериментално доказуемото безсмъртие на едноклетъчното, позовавайки се на опита на американеца Уудръф с влакнестата инфузория, чехълчето, което при всяко размножаване чрез делене на две, се премества в чиста вода. Опитът продължава до 3029 поколение, което не дава никакъв признак на дегенерация или стареене, то е напълно свежо и запазено подобно на чехълчето праотец. Така още от Фройд може да се види амбивалентното разписване на движението от неорганично към органично през едноклетъчното, просто множене, при което смъртта на индивида и безсмъртието на вида, се обвързват тъкмо с интервенцията на двоене.Намесването на пола при човека вкарва неизвестните както на смъртта, така и на сексуалността.

„Такава хипотеза срещаме на съвсем друго място, но тя е тъй фантастична – по-скоро мит, отколкото научно обяснение, – че не бих посмял да я приведа тук, ако не изпълняваше тъкмо онова условие, към чието изпълнение се стремим. Тя извежда един нагон от потребността да се възстанови предишно състояние. Разбира се имам предвид теорията, която Платон развива в „Симпозум” чрез устата на Аристофан…”[18] Андрогините на Платон могат да илюстрират разбирането за нагона като инерционна консервативна и регресивна сила, която обаче поради външни дразнения по пътя на запазването и регресията, поражда сексуалния нагон. Желанието на разделените съществата да се сраснат обвързва ероса (нагона към живота) с танатоса (нагона към смъртта). Танатосът е именно по-базисен, предхождащ нагон, отвъд принципа на удоволствието, разколебаващ господство на еротичния нагон. Нагонът към смъртта е видян през Платон по-скоро като мит за запазване на целостта, за връщането назад, отпреди андрогините да бъдат разполовени и кръглите същества да бъдат разрязани на две като дюли от компот. Но натам, накъдето Фройд, като advocatus diaboli, е насочил мисълта си, а именно, че „нагоните към смъртта, трябва от самото начало да ги съчетаем с нагони към живота”[19], Лакан приема като изходна позиция, замествайки мита на Платон с алтернативна версия на мита, при която връщането назад е не към Едно, а към зева, който поражда винаги две. Предишното състояние, безсмъртното при Платон е трансцедентално, идеално, абстрактно или отвъд конкретното, безсмъртното при Лакан е отвъд принципа на удоволствието, то е едновременно празно и две, изначално дробене с безкраен остатък. Противоречието на нагона и смъртта при Фройд и Лакан е изведено в изключително прицелената формулировка на Шон Хомър от книгата му върху Лакан – „Лакан следва Фройд при обвързването на нагона към смъртта с повторението, но оспорва, че ние сме движени не към смъртта, а от смъртта.”[20], така че при Лакан всеки нагон е обвързан със смъртния нагон.

Мисленето за нагона и либидото още в самия Фройд предлага работа с неизвестни, които неясноти развиват и разрастват в нови тези неговите последователи. Миглена Николчина разработва през Ю. Кръстева и Мелани Клайн връзката между нагона към смъртта и либидото. Така докато при Фройд либидото е едно и то е oтсам принципа на удоволствие, то Кръстева раздвоява либидото на мъжко и женско, което е свързано с нагона към смъртта. Отклонението или изгнанието на женското либидо от мъжките символни редове е изгнание в асимволичните територии. Но тези територии са снабдени с език и този език отново като понятие може да бъде изтеглен от Платон, това е концептът на Кръстева за семиотична хора. Миглена Николчина посочва възможността да бъде мислен „проблемът за нагон и смърт у Лакан и Лакановия мит за „ламелата”, доразвиващ и преобразуващ Фройдовия мит за първичната смърт-размножаване-чрез-делене”[21]. Раздвоената дейност на нагоните на мъжки, сублимационни и женски, инкорпориращи, е последвана дотам, че тя отваря нови питания. Мисълта насочени към опита да се прогледне към тъмните, територии, начертани от загатванията на съвременната физика, генетика и космология проектират хуманитарните задачи по самия ръб на теоретичното и митопораждащото. Ако Кръстева раздвоява либидо на две, то Лакан дава на самото либидо името на онова, което поражда раздвояване. Важна разлика в тяхната интерпретация на нагона към смъртта е, че при Кръстева „[е]зикът е „господарят”, който отклонява и ограничава смъртния нагон, но само чрез парадокса, при който смъртта произвежда и живота, и означаването”[22], докато при Лакан митът за ламелата трябва да означи самата липса на език и означаващо при либидото в регистрите на инструмент и отделен орган.

Ламелата, видяна като едноклетъчно трябва да покаже връзката на нагона към смъртта с безсмъртното, както и отиването отвъд принципа на удоволствието, като ексцесивен път към насладата чрез довеждането до крайност на една мисъл, загатната още от Фройд. Подпъхването на ламелата в кръговрата на нагона, е подпъхване на смъртта към нагона или конститутивната роля на повторението в дейността на нагона, който вече не е еротичният сексуален нагон към живота, а това са множество частични фрагментирани нагони.

Ако трябва да тръгнем към Бадиу и неговата хипотеза, то ламелата е онова, което позволява подобно конструиране на безсмъртния субект, доколкото тя е самият орган на разреза, който позволява поддържането на верността към зева, прекъсването, нищото, като пораждащо събития.

iii

Като разряза хляба на две половини,той погледна в средата и за свое голямо учудване видя, че там нещо се белее. Иван Яковлевич зачовърка предпазливо с ножа и пипна с пръст. „Нещо плътно – каза си той, – какво ли ще е?“[23]
Гогол, „Нос”

 Най-много „плаши” с ламелата Славой Жижек, обвързвайки това митично същество с Фройдовото unheimlich.За разлика от възвишеното безсмъртие ламелата предлага „обсценното безсмъртие на „живите мъртъвци”, които след всяка анихилация, прекомпозират себе си и тромаво продължават напред. В лаканианските понятия ламелата не съществува, тя упорства: тя е нереална, същина на чисто подобие, множество от появи, които изглеждат, че покриват централната празнина – нейният статус е чисто фантазматичен…” и по-надолу „митът за ламелата представя фантазматичната същина, която дава тяло на онова, което живото същество губи, когато влезе в (символично регулирания) режим на сексуалното различие”[24]. Жижек използва няколко филмови и литературни образа за онова, което остава извън презентацията както в символните, така и във въображаемите редове. Неговите примери в обяснението на ламелата са от Луис Карол до филма на Ридли Скот „Пришелецът”. Усмивката на котката без котката от Алиса е от онези прояви на ламелата, които я обвързват с ефекта на обезпокоително-странното.

Ето как може и да кажем, че ламелата от самото начало се плъзга помежду, тя е влезнала в тази стая, преминала отзад и само да затворим очи, да загубим нишката на своята будност или да се извърнем към другата страна на психоанализата, тя би връхлетяла и се впръснала в лицата ни. Един сюжет, който може да бъде комичен или ужасяващ в зависимост дали наблюдаваме сцената от позицията на зрители или пациенти, наблюдаващи или изпитващи възбуда. Или ако следваме разграничението на ефекта на комично и unheimlich от последното есе на Зупанчич в „Защо психоанализа?”, комичното – показва липсата, нищото, като че ли е нещо: усмивка, нос; докато unheimlich е, когато, липсата започне да липсва, липсва в реалното. Така комичните двойници, каквито за пръв път срещаме още при „Менехмовци” на Плавт, и обезспокоително-странните двойници на Романтизма ще са различен ефект на една и съща липса.

3. Желание : нагон

Лаканично вместо лаконично може да се заключи. От едната страна, имаме желание, обект малко а, удоволствие, докато от другата – нагон, ламела и наслада. Втората страна води към реалното, през безкрайността на нагона, задвижван от безсмъртния орган – ламелата.

Или към мита на Платон за андрогините, мита на Фройд за едноклетъчното, мита на Лакан за ламелата, може да се добави още един мит – за ламелата като орган, който ражда литературните двойници, както комическите, така и романтическите.

 

[1] Ален Бадиу, Етика. Опит върху съзнанието за зло, прев. Любен Каравелов, колекция „Критическо образование”, ред. Дарин Тенев, София: ИК Литавра, 2004, 9.

[2] Пак там, 44.

[3] За връзката между истина и знание при Лакан с оглед на тезата за отиването отвъд Едип цар към Едип в Колон и обезсмъртяването на живота на Едип като сляп изгнаник виж: Alenca Zupancic, “Ethics and Tragedy in Psychoanalysis”, Ethics of the Real: Kant, Lacan, London, New York: Verso, 2000, 170–248.

[4] Jacques Lacan, The Other Side of Psychoanalysis, Book XVII, ed. Jacques-Alain Miller, trans. Russell Grigg, New York, London, Norton &Company, 2007, 106.

[5] Alain Badiou, “Being: Excess; State of the situation, One/Multiple, Whole/Parts, or / ?”, Being and Event, transl. by Oliver Feltham, New York: Continuum, 2005, 181-183.

[6] Пак там , 93-94.

[7] Ален Бадиу, Етика, 63.

[8] Jacques Lacan, The Seminar, Book XI, The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis, trans.Alan Sheridan, ed. Jacques-Alain Miller, London, New York: W.W. Norton & Company, 1978, 205.

[9] Ibid., 257.

[10] Ibid., 26.

[11] Ibid., 197.

[12] Една възможна четвърта перспектива сме разгледали в текста си „Techne: едноклетъчни, числа и психоаналитични митове“ (под печат). Тя е свързана с разпластяването на ламелата като орган и инструмент [techne], тогава тя би била орган на либидото в двойното му разбиране като част от организъм и като инструмент.

[13] Jacques Lacan, Écrits: The First Complete Edition in English, transl. by Bruce Fink, New York: W.W. Norton & Co., 2006, 718-719.

[14] Alenka Zupančič, Why Psychoanalysis: Three Interventions, Aarhus University Press, 2008, 22.

[15] Аленка Зупанчич, „Любовта като комедия”, алетера Академика, I, кн. 2, лято 2007, 60.

[16] Пак там, 64.

[17] Jacques Lacan, The Four Fundamental Concepts, 198.

[18] З. Фройд, „Отвъд принципа на удоволствието“, Отвъд принципа на удоволствието, София: Наука и изкуство, 1992, 152-3.

[19] Пак там.

[20] Sean Homer, Jacques Lacan, New York: Routledg, 2005, 89.

[21] Миглена Николчина. Смисъл и майцеубийство. Прочит на Юлия Кръстева през Вирджиния Улф, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997, 49.

[22] Пак там.

[23] Н. В. Гогол, “Нос”, Повести, София: Народна култура, 1973, 508.

[24] Slavoj Zizek, “Troubles with the Real: Lacan as a Viewer ofAlien, How to Read Lacan,  London, New York: W.W. Norton & Company, 2007 –  http://www.lacan.com/zizalien.htm

 

Мария Калинова, Камлеия Спасова, „Ламела: органът на безсмъртното“, Събитие и безсмъртие (литература, език, философия, наука)/Event and Immortality (Literature, Language, Philosophy, Science), сборник доклади от международна научна конференция, Факултет по славянски филологии, Софийски университет „Св. Климент Охридски” (13-14 май 2011 г.), съставители Димитър Камбуров, Юлияна Стоянова, Офелия Николова, Дарин Тенев, Камелия Спасова, графичен дизайн Камелия Спасова, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2013, 338-348.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s