Мария Калинова [Амелия Личева]

Posted: 22.07.2013 in Критика
Етикети:, ,

Желанието на погледа

Литературен вестник, бр.23, 19-25.06.2013, 3.

[Амелия Личева, „Трябва да се види“, художник Веселин Праматаров, изд. „Сонм“, София, 2012.]

amelia.lichevaНовата поетична книга на Амелия Личева „Трябва да се види“ съдържа в себе си един перцептивен завет, свързан с дарбата на погледа: едновременно с виждането субектът трябва и да означи, събере и преживее света. Светът е такъв, какъвто го представят сетивата, но самото виждане е вече означаване. Милионите снопчета във всяка ретина не улавят просто несвързани точки, вибриращи по цвят и яркост, а възприемат значения. Още императивът на заглавието, „Трябва да се види“ насочва към онази сила на виждането, която оцелостява, помни и набавя история, но едновременно с това запазва зевовете – прекъснатите минисветове, фрагментите в потока на преживяванията, разпадащи се снимки и картички, разминавания между А и Б, вавилонското гъмжене на езици.

Какво може да означава погледът по отношение на цялостната концепция на стихосбирката? На първо място, отговорът на този въпрос през една психоаналитична оптика би въвел частичните обекти на желанието, каквито са погледът и гласът. Достатъчно е да бъдат припомнени заглавията на книгите, с които Личева става важно име в българската поезия и теория – „Око, втренчено в ухо“ (1992) и „Истории на гласа“ (2002), за да бъде схваната синестезийната сраснатост на окото и ухото, на погледа и гласа. По тази линия погледът работи като желание. Онзи, който обича в „Трябва да се види“, има стабилен център, който екстраполира във възлюбения, „хлътва“ в него. Влюбеният инвестира собствените си желания чрез онези обекти, които са свръх-обекти, добавъчни-обекти или частични-обекти. Те са отвъд диалектиката на вътре-вън, пасивно-активно, субективно-обективно, ядро-периферия, доколкото тъкмо желанието на погледа прекрачва подобна делитба. Формално дихотомията вътре-вън може да бъде чута през вътрешни и външни гласове, маркирани с курсивиран/ некурсивиран шрифт („Урок по математика“, „Утре“), редуване на първо лице/трето лице (аз/тя), сегашно/минало време. По този начин за читателя става още по-ясно уловима пулсацията от напрежението между аз-отвътре и аз-отвън. Дисконтинуитетът идва от една логика на настоящето, тя е отвъд носталгиите и наследството („България“), отвъд предначертанията на хороскопите и пасиансите на гадателката („Утре“), отвъд образците и европейските стандарти („Попълване на CV“).

На второ място, погледът може да бъде „усетен“ като хипнотичен в перспективата на една философия или по-точно феноменология на образа. Книгата задава поглед, който има фиксиран, стабилен център и главозамайващо движение по периферията. Тази хипнотичност се открива както на нивото на конкретни образи в стихосбирката (въртележка, калейдоскоп, виенско колело, пумпал), така и на макронивото на поетика на Личева. От книга в книга – от „Око, втренчено в ухо“, „Втората Вавилонска библиотека“, „Азбуки“, „Моите Европи“ – картините, гласовете, езиците вавилонски се скупчват, променят, завъртат, стават други. Непроменими остават – концептуална цялост на стихосбирките, възхвалата на ежедневието в тях, запечатването на историите на градовете, преоткриването на езика от мястото преди езика. Хипнозата идва от отстояването на вътрешния взор, на някакъв „блестящ“ център независимо от превратностите по спиралите на времето (защото времето (…)/ без да ги смели/ промени/ нарани/ реди ги,/ надипля ги,/ пази ги/ пълнее/ докато/ не се превърне в пумпал/ и на върха му/ не се намести и не заспи/ съдбата… – „Времето може да бъде алчно“). Образът на спиралата, който въвежда периодичността и повторителността, е много точно уловена от художника на книгата – Веселин Праматаров, който деликатно „дописва“ текстовете. Повторението е основен принцип, който организира стихотворенията, както фонетично, така и на лексикално и синтактично ниво (анафори, синтактичен паралелизъм, изброявания). Освен това повторението е и тематизирано и в „Нещо за хуманизма“ – „не се повтаря/ повтаря се/ не се повтаря“ – като е въведено по този начин колелото на историята, която по същия двутактов ритъм на дисконтинуалност/ континуалност разкрива онези, които идват и не помнят. Те са мястото на прекъсване, защото през техния поглед повторимото идва като неповторимост, събитие. Тази поезия не пази, но помни – при нея паметта е срещу съхранението, архивите. Тя коекзистентно събира времето подобно на едновременното съществуване на клетки в тялото. Времето винаги представя парадокса на паралакса и перспективизма, то събира заветът на дядото „Трябва да се види“, павилиончетата със захарен памук през погледа на внучката и порасналата лирическа героиня вече във Виена, която помни както завета, така и себе си като малка в една отминала София („Трябва да се види“. „Някога“, „Пролет“, „София днес“). „Замръзналите“ образи от миналото и епифанично уловените моменти от всекидневието оттекват един в друг, като създават илюзия за безкрайно движение.

На трето място, погледът е точката на изчезване, разтваряне, парадоксално хлътване в огледалото. В стихотворенията „Аз и огледалото“, „Урок по математика“ желанието за спиране на времето, апоретичното не стигане от точка А до точка Б, хлътването в огледалото отварят хоризонтът на хетеротопичното. Подобно място е на ръба между въображаемото и езика, то поражда ефекта unheimlich, върху който се спира Миглена Николчина по повод „Азбуки“ – „Стиховете на Личева неуморно слепват и разлепват интонациите на гневното дете с учените дискурси, чрез които езикът сам себе си глаголи: проблемът е там, че гневното дете не разполага с изказ, различен от онези, които тъй много го терзаят и че то не разполага с каквото и да било, което да не е „азбуки““[1]. Тези гласове и памет отпреди езика са свързани с „позволяването на света да се стесни“ („Спомени“), с „опасната тишина и паническия страх“ („Възхвала на ежедневието“), с „не, не е това/ не е това/ не е това“ („Език и кухня“). Така поетиката на Личева търси ритъм, който да означи тази памет – той идва с мисълта за крехкостта („Ритуал“), с езика на кулинарното – Италия е паста, а смъртта  – „сандвич с рокфор“. Онова, което помни със сетивата, помни със силата на погледа да означава там, където още граматиката отсъства, бива откривано в поезията чрез аз-отвътре.

Накрая, искам да завърша с един акцент от „Кратък пътеводител на Милано“, който ми се струва ключов и оцелостяващ стихосбирката. Това е гласът на смирението, които добре познава обходите на големите разкази, омиротворил е своите истории и е с поглед отворен към точката, където съдбата не спи, подготвяйки идното:

една обиколка,

достатъчна,

за да ни научи

как е измислено

смирението.


[1] Миглена Николчина, „Синтаксиси на гласа“, в. „Култура“, бр. 46/2002.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s