Мария Калинова, Камелия Спасова [Раждането на 90-те и смъртта на кръга „Мисъл“]

Posted: 19.01.2013 in Теория
Етикети:, , , , , , , ,

90-te[публикуван] Антологии и антологийно – между автора и текста. 1910 и след това, съст. Пламен Антов, Маринели Димитрова, Георги Господинов, София: ИЦ Боян Пенев, 2012, 186-190.

● [четен] конференцията Островът на антологиите: 1910 и след това, 17 декември 2010 г.,  
Организатори: Георги Господинов, Пламен Антов: Институт за литература – БАН, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

Раждането на 90-те и смъртта на кръга „Мисъл“

1. Ужасните деца 

В рубриката „Библиотопия” на „Литературен вестник” от 1993 г., в която се редуват с публикуването на рецензии Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов – рубрика, конститутивна за раждането на 90-те – излиза следното авторефлексивно признание: „Цяло едно поколение интелектуалци абдикира след „промените“ и в днешната ситуация на тотална обезбащеност ние, отрочета с детски души и лица на старци, клечим на пясъка, ослушваме се за Учителя, който никога не идва, и пишем своите рецензии.”[1] Авторът е Бойко Пенчев, а повод за тази носталгия по бащата е Юлия Кръстева и нейният роман „Старецът и вълците”. Въпросът за бащите (естествено и майките) на 90-те минава през злокобния възел на прекъснатата нишка и необходимостта да се изобретят традиции тъкмо през генеалогическия подход, следван от Фуко през Ницше, който свързва раждането с „изобретателство (Erfindung), фокусничество, майсторлък (Kunststuck), на тайна формула, на ритуалите на черната магия (Schwarzkunstler)[2]. Изследването на потеклото не се кланя на идолите на традицията (монументална история), нито е пазител на всичко случило се (антикварна история). То набавя един повече или по-малко индивидуален разказ за нещата, т. е. извършва акт на селекция и комбинация, служейки не на миналото, а на съвремието.

Или с други думи, 90-те са плод на мистификация, те са едно мистифицирано раждане (а оттук и всяка тяхна смърт е проблематична). Това е време, изначално усъмнило се в инстанциите на бащите, авторитетите и авторите, но същевременно съзнателно моделиращо ги,  изобретяващо ги. 90-те се раждат не от духа на музиката, а от карнавалната дионисова вакханалия, в която йерархиите са сринати, за да се отвори пространство за игровото пренареждане, но в това отваряне остава опасността да бъде открито и ужасното.

Но откъде идва ужасът, когато става въпрос за изцяло лудическо пренаписване на историята и игра с традицията? Злокобната генеалогия е свързана с необходимостта децата да родят своите бащи, от преждевременна състареност. Той идва и от особеното особеното напрежение, в което четиримата от „Литературен вестник” – Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов – влизат с четиримата от кръга „Мисъл”, удвоявайки ги. Ужасът е подобен на синдрома Каспар Хаузер, който бележи едновременно както ефекта на прекъснатата традиция, така и ефекта unheimlich, симптоматичен за всяко двойничество.

Миглена Николчина и Михаил Неделчев в рецензиите си за „Българска христоматия” от 1995 г. изваждат за име на това поколение метафората за „ужасните деца”: „[…М]ного съм доволна, дето българската поезия най-сетне, или по-скоро отново, има своите ужасни деца – те са се поставили не само като свои собствени, но и като наши всеобщи родители.”[3] Реторическото застъпване на наречията най-сетне и отново демонстрира диахронните парадокси в българската поезия. Времето на литературната история не може да се разгърне в една спокойна диахрония, която планомерно да проследи унаследяването на бащите от децата, то всеки път започва наново да гради традицията, като че ли да реконструира пясъчните часовници на времето. Този ужас, роден от противоестествения генезис, е ужасът на прехода, когато и самият ужас е бил един за едно време, а за следващото си е сменил характера. В този „изменчив” ужас ни потапя и Константин Павлов в „Капричио за Гойа” и неслучайно параноичното усещане на стиховете „и сякаш ме целуват похотливо/ бебета с мустаци и бради” е тъкмо профанизиращият ужас, за който говори Бойко Пенчев по повод „На Острова на блажените – пет войни по-късно”[4]. Този профанизиращ жест обаче дава нов живот на старите, вкарва ги в модуса на вечно живите от Острова на блажените, в крайна сметка изчита ги – отново, този път със страстна на предан мистификатор и подражател. Подобна е и тезата на Георги Господинов на семинара „90-те. Версии”: „…мистификацията изисква някаква остатъчна сакралност на средата на текста, на контекста и в същото време позволеност да бъде подрината тази сакралност, пренаписана, проиграна. 90-те бяха това време. Мистификациите свършиха доста от черната работа на българската литература и на историята.”[5] Ужасните деца не са тези, които не признават предшествениците, а тези, които прекалено добре ги познават – до степен на неразличимост.

2. Мистификации и АЛТ

В „постмодерната библиотека” живите бащи и учители са подменени от „каталози”. „Мистификация е дори най-буквалният опит за въвеждане на жива приемственост […]. Вторият вид мистификация преобръща точно наопаки реалното положение – вместо да се признае, че живият учител е книга, поставена сред много други книги, към които ученикът своеволно посяга, твърди се, напротив, че книгите са хора.”[6]. Патриарсите-деца чрез жестовете на антологията и мистификацията събират идеите за раждане, конструирането на традицията ведно с идеите за нейното маскиране, иронизиране, деформиране.

Проектът на четворката от „Литературен вестник” изработва и двата вида мистификации, посочени от Николчина: 1) разгръщането на каталога на постмодерната библиотека и 2) „възкръсването” на книгите като хора. Първата стратегия по превръщането на вселената във вавилонска библиотека е изработването на „каталога на каталозите” в неговите три конкретни реализации от 90-те: “Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения” (наредили Бойко Пенчев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов), 1995; “На Острова на блажените – пет войни след това” (съст. Атанас Натев), 1997; “Българска антология. Нашата поезия от Герова насам” (съст. Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов), 1998. Втората стратегия – възкресяването на текстовете в тела – е свързан с представлението на Авторския литературен театър (АЛТ) „Смъртта на кръга „Мисъл”. Въобразяването и разиграването на тази смърт в „плът и кръв”, даряването на тяло на смъртта[7] е двойното отношение на постмодерността към модернизма: едновременно митологизиращо и деконструиращо. „Представете си един декламиращ труп, заровен във вестници (Георги Господинов), едно насилено възкресяване (Пламен изправя Георги и го подпира на стената), екзалтирано хоро под звуците на тамтами (отново Пламен), закачалката с шапки, каска и калпаци, които авторите си слагаха, за да се превърнат в един или друг свой лирически герой, нещо като шапки-видимки, а после неизбежната повторна смърт на трупа…”[8] (Димитрова 1992: 16). Смъртта на кръга „Мисъл” трябва да се разбулва вътре в културата на телесното, през желанието да се изработи corpus-a на „Мисъл”, да се намери собствен език, език на тялото, език на образа, образи-концепти, образи-тела, метафоризация вместо историография. „Този метаезик демонстрира предпочитание към мислене на литературноисторическия процес през и чрез антитетично напрегната поколенческа метафорика, особено ясно изразено в манифестните текстове на индивидуализма.”[9]

Въобразяването на смъртта на кръга „Мисъл”, размножаването на тази смърт в АЛТ, повторните смърти се обръщат към актовете на автомитологизация, саморефлексия и изработване на фигурата на автора – жест, който е категорично заявен от Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Петко Тодоров и Яворов. Опитът на кръга „Мисъл” със смъртта е част от този опит по автомитологизиране. Кръстев се извисява над мъртвите тела на своите съмишленици, некрологът е критическият жанр, позволяващ цялостни и категорични обобщения, систематизиране не само на творческите жестове, но и телесните кончини и окончания на модернистите. В АЛТ Пламен Дойнов играе едновременно д-р Кръстев и Пламен Дойнов; Бойко Пенчев – Пенчо Славейков и Бойко Пенчев; Георги Господинов – Пейо Яворов и Георги Господинов; Йордан Ефтимов – Петко Тодоров и Йордан Ефтимов. Удвояването е както по посока на уподобяването с предшествениците, така и по посока на изиграването на собственото тяло, защото „смъртта на автора” не е отцеубийствено посегателство, а поставя фигурата на автора като нещо, което трябва да бъде моделирано. АЛТ е опитът по фигуриране на собствените тела и текстове като свързани и проникнати от чужди тела и текстове. Връзката между двата вида мистифициращи стратегии – между възкресяването на книгите като хора и направата на книги-двойници – може да се види и през снимката на кръга „Мисъл”, която е повторена от снимката на четворката от 90-те. За първи път това удовяване е манифестирано в програмката на АЛТ, където са поставени редом фотографиите на компактните групи на българските модернистите и постмодернистите, като по този начин двете времена се отварят и изчитат едно през друго. За втори път снимката на четиримата от „Литературен вестник” е поместена в края на „Българска христоматия”, където се събират образците на традицията и тяхното иронично претворяване в съвременни образи. Тази техника по обезкостяване на текстове е развита и в следващия проект „Българска антология”. Антологията се заема да конструира цялата съвременна поезия от Алексанър Геров до Йордан Ефтимов през жанра на пародията, като запазва играта между оригинал и пародийно копие, между първоизточник и неговия симулакрум. Съвсем като по Елиът (този, който „толкова много държеше / да бъде горчив и английски” – „Чай със сметана”, Г.Г.) индивидуалният талант е във възможността да се погълне и асимилира цялата традиция, която едва при нейното напълно инкорпориране отваря пространство за нови имена. „Впрочем “Българска антология” и “Българска христоматия” са, както и “На Острова на блажените”, мистификации само донякъде, и по-точно докъдето е добре за концепциите им. Никъде например не е замаскирано авторството… Което всъщност не е просто разкриване, а част от важната за тези книги теза, че недосегаем почерк няма и името на всеки представен автор може да бъде дублирано.”[10] Дублите на авторството и книгите-двойници вписват собствените митологични персони, наново митологизирайки цялата литературна история – впрочем, това е опитът на постмодернизма да поддържа вечната младост на модернисткия проект.

3. Реконструиране на пясъчника

На финала на този текст, посветен на традицията, на нейното раждане, изобретателство, майсторлък, тайни формули, фокусничество и черна магия, ще завършим от 1л. мн.ч:

Ние, копелетата на малолетни бащи, на татковците с детски души и лица на старци, пишем тези думи, за да реконструираме техния пясъчник. Лишени от начало и край, в постоянни раждания и аборти, ровейки се в техните играчки, в манифестите и мистификации им, се питаме: родени ли сме, безсмъртни ли сме и кой ще ни научи да (ги) четем.


[1] Пенчев, Б. Времето на бащите. – Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. София: Литературен вестник, 1998, с. 156.

[2] Фуко, М. Генеалогия на модерността. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 1992, с. 118.

[3] Николчина, М. Тези enfants terribles. – Литературен форум, № 38, 1995, с. 1.

[4] Пенчев, Б. Ний всички сме деца на младия Славейков… – Култура, № 17, 1997, с. 5.

[5] Дискусия 90-те. Версии. Мистификации. – Литературен вестник, бр.24, 05.2006, 12.

[6] Николчина, М. Човекът-Утопия, София:УИ „Св. Климент Охридски“, 1992,  75.

[7] Манчев, Б. Да се дари тяло на смъртта. – В: Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс. София, 2002, 164–189.

[8] Димитрова, Кр. Хубавите тела и текстове на Пламен Дойнов и Георги Господинов. –Литературен вестник, бр.24, 1992, 16.

[10] Бурова, А. Ефекти от наследството: „На Острова на блажените“ и мистифицираните антологии на 90-те. – Литературен вестник, бр. 41, 17.12.2003, с.10.

Пенчев, Б., „Езикът на възвишеното и езикът на всекидневието. Опит върху литературата на 90-те“, Симпозиум или античност и хуманитаристика, 107-116.

Advertisements
Коментари
  1. […] — Бойко Пенчев, Раждането на 90-те и смъртта на кръга „Мисъл“ […]

  2. […] — Бойко Пенчев, Времето на бащите (Юлия Кръстева, “Старецът и вълците”). София: Литературен вестник, 1998, с. 156. (от Раждането на 90-те и смъртта на кръга „Мисъл“) […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s