Камелия Спасова [Кириакос Хараламбидис, “Брегът на ахейците”]

Posted: 19.01.2013 in Критика
Етикети:

Археологични находки в „Брегът на ахейците”

 ● Литературен вестник, бр. 4, 9-15.2.2011, 3 и 5.

[ Кириакос Хараламбидис, “Брегът на ахейците”, избрана поезия, превод от гръцки: Кирил Топалов, Академия за балканска цивилизация, София, 2010]

xaralabidis“Брегът на ахейците” е книгата, чрез която на български, в дълбочина и обем, може да се проникне в поезията на едно от големите имена на съвременната кипърска литература – Кириакос Хараламбидис. Тя е съставена от над сто поетични творби от десетте публикувани на гръцки стихосбирки на Харалмбидис: „Първи извор” (1961); „Чистотата на водата” (1967); „Съдът с фигурите” (1973); „Бряг на ахейците” (1977); „Царстващата Фамагуста” (1982); „Купол” (1989); „Следистория” (1995); „Пробен камък” (2000); „Посещение в Егиалуса” (2003); „Дюля” (2006). Макар през годините поезията на Хараламбидис да се променя и измества своя фокус, почеркът на автора остава неизменно сетивен за малките промени на фона на големите събития. Подборът и добрият превод на „Брегът на ахейците” са дело на Кирил Топалов, който в уводните бележки към книгата посочва за поета, че: „използва простия поетически разказ на една история, разтърсващата сила на някоя човешка трагедия, митологическите сюжети, древни и средновековни исторически, митологически, библейски, литературни и фолклорни лица и истории, приказки и свръхестествени сюжети, като често ни поставя и задачки…”. Задачата, която поставя тази поезия е археологическа, защото тя активира и функционира едновременно поне в три пласта: митологичски, исторически и всекидневен. И читателят й е принуден непрекъснато да сглобява и пренарежда парчета от пластовете на времето.

Кириакос Хараламбидис разказва истории в своята поезия. Дори когато взима основополагащи митологичните герои и събития, той ги пречупва през ироничното око на съвременника, който хиляди години е слушал все същите истории и все още не е опознал тяхната друга страна. Тази, която изключва патетичната героика, за да отвори място на невидимото или на делничното. И ако в стихотворението „Одисей”, пред самия герой вече не стои неизвестното и „няма какво да го изплаши/ защото няма нищо повече за научаване”, то историята не свършва на това място, а „винаги обаче има и още нещо.” Какво е това нещо, то е скрито и останало извън полезрението на философи, филолози и историци, но за него тъкмо поезията може да отвори място за случване. Умората от всичко вече научено се стапя от извъртането на погледа към някой изпуснат детайл, незначителна подробност или различна емоционална гънка. Нито Омир, нито Платон добре са разбрали какво мисли и чувства Пенелопа, когато среща отново своя Одисей („Пенелопа разпознава Одисей”), нито пък как точно страда Елена и какво прави, докато чака своите ахейци да превземат Троя („Девствената Елена”). Хараламбидис рови из античния пласт с вярата на пазител на древни тайни, като едновременно съзнава, че пръснатите парчета от древните статуи вече са разпилени из музеите на цяла Европа. Но тайната, която липсва не може да бъде разчетена по музейните останки, тя може да бъде сглобена наново не в обслужващата „памет на смъртните”, а в „очистената памет”, която има за свой вечен спътник и съюзник гръцките „море и пясък”. Другата тайна история спомня как „един трагик написа/ изгубено произведение.” („Аристокипрос”), разказва на Сафо за скритото под булото на смъртта („Епитафия за две луни”), за флейтистката хетера Таис и подпалването на двореца на Ксеркс („Хетера Таис”). От Омир и Сафо, та до Кавафис и Сеферис е въведен жив, съзнателен, открит разговор с предходниците. Митологичната мантия, която обръща „Брегът на ахейците” едновременно задава дълбочината на древните общоевропейски корени и загадката по тяхното разбулено прочитане.

Другият пласт, който минава през поезията на Хараламбидис е историческо-политичеки. Той е свързан с най-новата история на Кипър, арена на битки и сблъсъци между кипърци и турци. Така заглавието на антологичната стихосбирка „Брегът на ахейците” придобива не само митологично, но и съвременно политическо значение. Това са имено конфликтните места, зоната на противоречие, размирните земи, които толкова често са тематизирани в творчеството на Хараламбидис през конкретни градове, през малките събития, през жертвите и необходимостта за нови решения. Антимилитаристичната жилка в поезията му идва от изпълването на баналното с ужас: „да отпиват бавно с кафето/ ежедневния си ужас./ (Захарта все повече не стига.)” („Остров”), от отказа да бъде мислена смъртта дори под обстрела на куршумите („Мя миля”), от доверяването преди всичко на книгите и на магическите теории („Имитация на поражение”). Така че стихотворенията винаги намират място да се открехнат към светлото, към наличните спасения, към захващането у възможните изходи дори когато гледат с безмилостна яснота към загубеното, жертвеното, погребаното. Тези възможности идват от боравенето с друго време, от въвеждането на актуалното успоредно на фона на митологичния пласт – „Поглеждам часовника. Две хиляди години/ са минали,/ а тази страна бял ден не видя.” („Военна операция”), от въвеждането на магичното и мистичното – „В един бостан/ небето праща златен дъжд,/ а раснат дракони,/ с въжета, мачти и флангове окичени.” („Вестители”). Историческият пласт най-често се „минава” през града, вслушва се в неговия ритъм и навици, населява го с частни истории, за да не се превърне в град-првидение, да не бъде предаден от личните георграфии, да не бъде изоставен от паметта.

Всекидневният пласт е винаги наличен независимо дали стихотворенията потъват в близкото или далечно минало, той задава особената перспектива на всичко случващо се, като го притеглят към хоризонта на тукашното. Този хоризонт е релефът, който задава и собствено поетическия аз, онзи, който отхвърля покривалото („Еднаквост”), който вдига божественото тяло на поезията на Кавафис („Най-добрият поет на Александрия”), който на фона на делегациите на ООН и официалните наблюдатели си спомня ябълката в кошницата („Ябълката”). Благодарение на тази лирическа конкретност се пробиват и преобръщат големите епически платна, така Възкресението е видяно „като карфиол и като портокал”(„Приемане на Георгиос Караискакис в Рая”).

Поезията на Кириакос Хараламбидис е неизменимо диалогична – всяко стихотворение разговаря, спори, размесва конфликти гласове, като на всеки е дадено правото на собствена позиция. Но тя също умее и да прави резки завои, да смени неочаквано гледната точка: нагоре в пространството или назад във времето, за да покаже абсурда на днешното. Или друг път, просто да замълчи…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s