Камелия Спасова [Диа-логосът: енигма и логика на политическото]

Posted: 19.01.2013 in ЛВ, Теория
Етикети:, , ,

boyan manchev Литературен вестник, бр.42, 19-31.12.2012, 5.

[ Боян Манчев, Логика на политическото, ФХСИ и Изток-Запад, 2012]

 Текстът излиза като част от проекта „Нови пътища за литературната и критическата теория І. Литературата и пластичността на политическото”

„Логика на политическото“ е първото издание на поредицата „Критически изследвания“ на ФХСИ и Изток-Запад, чиято платформа преследва критическото мислене като лаборатория за социално въображение. Издателският избор за оглавяване на поредицата не е случаен, доколкото изследването на Манчев съчетава по виртуозен начин лабораторния модус с детайлен прочит на основополагащи философски текстове, като резултатът е опит за преконципиране на философски понятия като субект, суверен, власт, насилие, съпротива. Границите на конструкти като митологическо, политическо и трагическо са подложени на критическо преосмисляне и така бива осветена самата сцена на полагането им като фундаментални философски фикции.

Предисторията на книгата на Боян Манчев се вписва в сложния феномен на семинарната хуманитаристика, концептуално и контекстуално разгърната от Миглена Николчина[1]. Книжното издание на „Логика на политическото“ е предшествано от форума „Едип цар“: енигма и логика на политическото, организиран от Боян Манчев през 2003-2005 г. в София и Париж, както и серията от срещи около кризата на политическото, проведени между 2005-2007; 2008-2010 г. Парадоксът на семинара е свързан с пускането в обращение на теоретически (хипо)тези, които добиват живот и самостоятелност още преди да бъдат прояснени и стабилизирани в книга. Например възможно е да посочим засиления интерес и дебатите около „Едип цар“ на Софокъл в българското хуманитарно поле през последните години като ехо -ефект от семинара на Боян Манчев. Така семинарът съдържа реактивен потенциал да артикулира в публичното пространство остро актуални проблеми, но също така и да бележи онези нагнетени точки на пресичане на критическата и политическа мисъл. Книгата на Боян Манчев ни представя разказ тъкмо за генеалогия [като просветлява самата сцена на срастването] на рефлексивното и политическото. Тази история полага антропотехническия мит, образцовата фикция на политическото и в нея участват фигурата на Едип, фигурата на чудовището и фигурата на енигмата. Експерименталният модус в книгата, за който настоява авторът й, предполага „Логика на политическото“ да бъде четена полифонично през разрояването на гласовете, идващо от диалогичната среда.

Архитектониката на книгата следва перфектна геометрия, нейната композиция е организирана чрез фигурата на двете. Освен че тя има две части (едната част е центрирана върху „Едип цар“: енигма и логика на политическото“, а втората върху „Политически онтологии на модерността“), и всяка от двете части е разцепена на две. Отначалото на частта се развива в една fabula, след което тя се подрива от възправената срещу нея contra-fabula. Всяка от частите вместо със синтезиращо обобщение завършва с диалог между двама души – между Явор Гърдев и Боян Манчев в края на първата част и между Димитър Вацов и Боян Манчев в края на втората. [Така още на структурно ниво може да открием една имплицитна критика към Хегеловата философия, по-късно експлицитно развита с оглед на естетическата антропотехника. Хегеловата „Естетика“ е четена през залога на „празното пространство на политическата репрезентация“ и понятието за безформено, което не влиза в играта на синтезиращи идеализации, тъй като то отказва да поеме ролята дори на негативен субстрат.] На двуделната структура отговарят и двата важни контекстът за изследването – контекста на античната трагедия с анализа на една конкретна трагедия, каквато е „Едип цар“, в първата част, и на съвременния политически контекст с критиката на Агамбен върху понятията за суверенност и извънредно положение, във втората. Разбира се, може да забележим известна огледалност между двете части както по посока на повторението – развиването на една и съща хипотеза веднъж през античната трагедия и втори път, през актуалната политическа теория, така и по посока на разминаването – приплъзванията, отместването, пукнатините между двете логики на политическото[2]. Залогът на „Логика на политическото“ отива отвъд утопията за диалог между древни и модерни, той е чрез префабулирането на образцовите структури да бъдат презаредени съвременните теоретични и политически диспозитиви или как теоретичните фикции могат да (пре)моделират политическия субект.

Още от времето, когато посещавах семинара на Боян Манчев върху „Едип цар“ в мен са загнездени няколко загадки. Струва ми се, че част от омагьосващата сила на книгата е в активната й работа с фигурата на енигмата както на теоретично, така и на методологично равнище. „Логика на политическото“ използва нива на саморефлексивност към собствените си тези, което я прави трудно уловима, изменяща своите начални хипотези. Разгръщането на аргументите става чрез последователно предлагане на още едно метаниво на рефлексия и критическа дистанция, от позицията на което се поставят под въпрос предходните нива: да не би пък да не е неизменно така, да не би пък това да е една фикция, която има своята история и ние може да разкажем как и откъде тръгва тя. Това не са реторични, а гранични въпроси, защото изпитват тъкмо границите на предложените хипотези. Такъв граничен въпрос във втората част на изследването например е: какъв е типът неразличимостта между голия живот и закона в епистемологичения режим на Агамбен – процесуална, ретрокативна, критическа, потенциална, неразличимост в гранични точки (или една съмнителна неразличност). Освен тази отталскваща саморефлексивност, друга причина за енигматичността на книгата е интезивността при работата с понятия като суверен; сакрално; енигма; фигуриране на политическо, техне, криза, протеза. Интензивността им идва от тяхната плътност, самите философски понятия могат да бъдат разопаковани и разгърнати в отделни фабули, т.е. те също са убегливи и изменчиви[3]. От друга страна, изследването с пределна яснота дефинира своя метод и начални хипотези. Методът съчетава критически три аспекта: структурно-фигуративното, генеалогическото и историята на идеологическите употреби, а една от тези ярки начални хипотези е: „Едип цар“ е образцова политическа трагедия“.

Това, на което ще се спра с оглед на тази хипотеза са 1. антропотехническият мит и образцовата фикция на политическото; 2. фигурата на чудовището и 3. фигурата на енигмата. Антропотехнически мит е фикция на самопроизвеждане на човешкото, на онтологическа нестабилност при ставането субект. От предишните две книги на български език на Боян Манчев „Невъобразимото“ и „Тялото-Метаморфоза“ може да разпознаем развиването на идеите за techne-то и протезата в този процес, като новото тук е, че през тези идеи e ревизирано самото понятие за митологично. Митът е посочен като модерна фигура на мисълта, през дистанцията на techne-то той е видян като критическа категория, още от мита вече имаме кризис. Този забележителен обрат, в който може да се припознае романтическата жестовост, предлага съвсем различен подход към разчитането конкретно на мита и трагедията „Едип цар“.

Димитрис Вардолакис открива книгата си “Doppelganger” с постановката за философа или политическия субект и функцията му да артикулира политическото, като най-добрата илюстрация на подобна роля е видяна във фигурата на Едип[4]. Тази фигура е конститутивна за западната европейска мисъл, защото Едип е първият философ, доколкото се справя с чудовищния Сфинкс чрез акта на саморефлексия. Невъзможно е да мислим модерния субект, без да се върнем към Едип и ето книгата на Боян Манчев се обръща към „Едип цар“, за да надникне в узаконяващите движения на политическата философия. Фигурата на Едип е моделирана от поне две силни теоретични парадигми, като Манчев се разграничава и от двете. От една страна, Аристотел се опитва да улови Едип в клопката на трагическата ирония, разигравайки идеите за знание и власт. Другата мощна парадигма, фройдистката, се опитва да хване Едип в психоаналитичната клопка на знание и желание. Това, което прави Боян Манчев е да видим Едип като доброволно влизащ в double-bind на учредителния акт.

Двойният възел е свързан с това, че суверенът се самополага като политическа фигура чрез едно изстъпление, прекрачване, хюбрис, насилие, но същевременно, и това е разгърнато в contra-fabula-та на първата част, суверенът сам прекъсва тази логика чрез собственото си оттегляне. Актът на прекъсването, самоизключването, самоунищожението е не по-малко важен от акта на себеполагането. Суверенното даряване е точно това даряване на себе си чрез отказа от себе си, конститутивно за политическото е, както и не толкова учредителният акт, колкото провалът му – разривът. Това, което конструира субективността е това двойно полагане на автономното и хетерономното. Винаги се отваря хетерогенно пространство, доколкото редът не е един, той е минимум разцепен на две, а субектът идва в тази празнота, критическа слепота или сляп случай. Антропотехническият мит, който разказва Боян Манчев през „Едип цар“ е за самоизклюването на Едип от града, неговото експулсиране е основополагаща лудост, която учредява полиса.

Относно фигурата на чудовището е важно да отбележим тази синтагма: разрешителят на енигми сам става енигма (тя преобръща Фройдовата фраза от „Тотем и табу“: нарушителят на табу сам става табу), която ще ни насочи и към фигурата на енигмата. Едип е този, който успява да разреши загадката на чудовищния женски Сфинкс. Той внася в града разума и закона, установява логиката на политическото, сблъсквайки се чрез всичко това, което не е логос: чумата, безформеното, безлична зоическа сила, тъмният, дивият елемент. Така тезата от изследването трагедията фигурира чудовища или Едип фигурира чудовищното остава отворен парадоксът: как е възможно да се фигурира безформено. Разрешавайки загадката на Сфинкса, възправяйки своето Аз, Едип сам прихваща, заразява се от нейната чудовищност, което довежда и до провала му[5]. Така между учредителя и безпорядъка, между логиката и чудовището, между Едип и Сфинкса има интимно различие или едно сближаване с чудовищното. С този термин, отначало въведен като иманентно различие, а след това редактиран много сполучливо като интимно различие Манчев предлага критика на понятийната неразличимост на bios и zoe при Агамбен. Двойният учредителен акт е именно в това фигуриране и дефигуриране, установяване и разкъсване, репрезентация и провал на репрезентация или това, което страхотно е формулирано като възможност за демонстриране и монстриране. Едип, който решава енигмата, сам става енигма, става чудовище, полиморфно същество, низверг, което логично довежда и до неговата катастрофа. Пораждането на ред е свързано с това unheimlich (не)разпознаване на чудовището, което съм, отнасяне към себе си никога като към същия.

Така логиката на политическото е предшествана от енигмата, която е мястото на подриване на тази логика. Диа-логосът е самото разцепване на енигма и логика, на безформено и фигуриращо. Ако обърнем подобна постановка към самата книга – то онзи, който решава или подлага на изпитание логиката на политическото, сам е изправен пред опасността да е вече преносител на чудовищен потенциал.


[1] Миглена Николчина, Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 80-те и 90-те години, Литератирен вестник, София: 2012.

[2] За двете логики на политическото – логиката на деконструиране на суверенността и логиката на потенцията – виж Димитър Вацов, „Логика на политическото“: суверенност и контрасуверенност“, Литературен вестник, бр. 37, с. 12.

[3] Идеята за фигурирането и философията през архификцията на Конструктора и конструкта Платон като конкурираща се с чудовищните образи на фантазма Боян Манчев разработва в „Платоновият разрив: философия срещу поезия“, сблъсъкът на нормативно-хомогенното и онова, което не се вмества в неговите редове е сблъсък на философията и поезията. Той е четен тъкмо като генезисна фикция, такава каквато е и срещата на Едип и Сфинкса в „Логика на политическото“.

[4] Dimitris Vardolakis, The Doppelganger. Literature’s Philosophy, New York: Fordham University Press, 2010.

[5] За срещата на Едип и Сфинкса, като поемане на нейната гледна точка и антигеносна революция виж още Иван Драгоев, Мит и идентичност или защо Едип няма комплекси, Hostis, 2002.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s