Камелия Спасова [Емануил А. Видински, „Par Avion“]

Posted: 19.01.2013 in Критика
Етикети:, ,

В мрежите на паметта

● Литературен вестник, бр. 6, 15-21.02.2.2012, 4.

Емануил А. Видински, „Par Avion“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2011 ]

1. Par Avion

koricaЕмануил А. Видински, добре познат на българския читател от прозаическите си книги  – сборника с разкази „Картография на бягството“ и  романа „Места за дишане“, ни изпраща по въздуха, с бърза поща, първата си поетическа книга, опакована от изящната ръка на художничката Капка Кънева. Това е една тактилна стихосбирка, в която се прихващат отново спомените и следите между две отпътувания или два полета. Книгата е въздушна, тя владее изкуството на лекото отлепяне дори при опосредствения допир („отлепям се“, „изпращам ти последна картичка“), но след всяко заминаване оставя след себе си празноти,  книги вестници списания, чрез които да бъдат прехождани следите на изгубеното време отсам. Защото лирическият аз в „Par Avion“ e постоянно отвъд, раздвоен между двете части на света –  между ритуалите на своето всекидневие и местата, в които отсъствието му е знаково. Така че именно отсъстващото е, което претворява всичко тукашно в неналичие, в липси или в крайна сметка, в поезия ( „В 16.33“, „Двете  части на света“, „Искаха да си разменят местата“, „Написах ти стихотворение“, „Берлин, Фридрихщрасе 2009“). Кризите и драмите  са просто въпрос на разминавания, часови разлики, размени, ненапасващи се фрагменти. Непреодолимите желания и поетичното съзнанието са онова, което обаче събира парчетата, като удържа дистанцията на всяко тук не е като там. По този начин „Par Avion“ пътува между две отсъствия, между издишаните и изчезнали любови, между възжеланото минало и носталгиите по бъдещето. Между „Прах I“ и „Прах II“, между „Дом“ и „Дом II“. Пратеното няма как да пристигне, то продължаващо ще обхожда в безкрая, който е въплътен в собственото тяло („Безкраят“), затова въпреки направените стъпки и внимателната навигация в съня, неизменно, пристигането и пробуждането са на едно и също място. Заедно с усмирената болка, приглушения тътен на камбаните, врязващи звука навътре, се отваря и стазисът на едно вцепенено настоящо: стоп кадър, места на празно, където никой… нищо…

2. Flashback

Повторенията и ретроспекциите би трябвало да кръжат около мястото на травмата, но в стихосбирката на Емануил А. Видински основният страх е друг: в спомените някои неща отпадат, безвъзвратно изчезват. Флашбек кадрите подсказват, че са от друго време, те идват неизменно в сепия или в черно-бели тонове, траят с различна протяжност.  Миналият опит е извикан и е нахлул изневиделица в настоящето, но сегашността е, която разчита този опит като спомен, направен от друга материя, защото преживяното не може да бъде точно възстановено. Разминаването между анахрониите, ретроспективно кадри и осезанието за тяхната непълнота пораждат безпокойство. Онова, което открива “Par Avion” и задвижва машината на спомени, сънища и фантазми е свързано с обонянието, затова в тази поезия ще са толкова важни цъфнали липи, мириса на крем и слънце, вкисването, пушекът, мъглата, цигареният дим, вдишването-издишването. „Малка смърт“ накрая идва обаче тъкмо като разкъсана, невъзможна синестезия, единението на сетивата е разтрогнато:

Спомените не миришат                          Малка смърт
просто мирисите                                                Не мога да си спомня мириса ти
си спомнят в тебе                                              просто не мога.

Нахлуването  на миналото  извиква и меланхолиите от пренареждане и пренастройването на възприятията, което понякога може да стигне дотам, че да блокира всяка ехо-фантазия (Дж. Скот), да затрупа огледалото на сънищата и така да яви самата липса („Прах I“). Влизането в стихосбирката е тършуване в мрежите на паметта, които са натежали от насекоми и неми филми, недонапълнени куфари, но колкото и мрежите да оплитат в себе си събития и вещи, остават нещо да им убягва, да се изплъзва, затова и азът капитулира в изнемогата с фразата  нищо не си спомням („нищо“, „Исках да си разменят местата“, „Малка смърт“). Това недоприпомнено и липсващо се е внедрило и в самата форма, тя е минималистична, лапидарна, максимално изчистена, но сякаш е оставила и нещо недоизказано, което да бъде довършено или привнесено от този, който идва отвън и попада в мрежите на „Par Avion“. Желанието е да се пише просто. Книгата не е сантиментална, ако използваме дихотомията на Шилер за наивна и сантиментална поезия, тя не цитира, не се дистанцира, не е рефлексивна, но носи в себе си отгласите от внимателно отглежданата тишина.

Някои стихотворения извикват в мен спомена (и това не е опит за критическо картографиране на предходници или поетика, а просто поетични флашбеци) за „Тука е:“ на Е. Йосифова, „Училище по правопис“ на М. Николчина, заради свещено аутодафе на простотата и правописанията,  „Едно“ и „Тялото е витраж“ от „Наивно изкуство“ на М. Бодаков или пък „Писмата“ и „Картичките“ на С. Чолева – знам, съвсем различно е, но кой може да те спре да се отлепиш и да си припомняш.

3. Еротика

3 юни 1977
И когато те наричам моя любов, любов моя, това ти ли си, което наричам любов моя? Ти, любов моя, това ти ли си, което по този начин именовам, това ти ли си, към което се обръщам. Не знам, но ако въпросът е добре поставен, ме плаши…
5 юни 1977
Искам да пиша толкова просто, толкова просто, толкова просто…

Дерида, „Пощенска картичка“

В „Par Avion“ обсесивно присъства онова ти, което е полепнало по тялото, проникнало е в спомените, разположило се е в слепите часове. Това ти еротизира света, прави го съблазнителен, въпреки или по-скоро заедно с липсите и празнотите. Толкова близко е, че предизвиква сърцебиене при всяко затваряне на очите („Тахикардия“), то остава навсякъде следи и скрити съкровища – шнолата в джоба, стихотворението под салфетката, разлепени марки на картички. Любовта прониква като буква – ж, тя означава ж.р. или пък изрязва фигурите на желанията, а може би фиксира средината на всяко между. Питам се, как ще преведем ж на чуждите езици, с лекотата на смъртта или там съгласните са вече схрускани? Подобно на мрежите на паметта тази буква пуска своите паяжини, за да прихване и задържи изхлузващото се, да го очертае в писмовен белег. Реципрочността на любовта и писането събират двете части на света, телата са пълни с букви, а писането издълбава отсъствията.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s