Камелия Спасова [Боян Манчев, „Тялото – Метаморфоза“]

Posted: 19.01.2013 in Теория
Етикети:,

ТЯЛОТО – СЪБИТИЕ И ИЛЮСТРАЦИИ

● сп. Следва, бр. 18, 2007, 57 – 61.

@ Литературен клуб

[ Боян Манчев. Тялото – Метаморфоза, „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“, Поредица „Зевгма“. С, 2007 г.]

 1. Ex corpore

manchev        Книгата на Боян Манчев прониква в полето на съвременната философска мисъл през сляпото петно на тази мисъл – тялото, т.е. през самата невъзможност за рационализация, за дискурсивен обмен, за репрезентация. Но не през тялото към субстанцията на нещото (проникване, което цели да постигне нещата, думите, идеите), а към самите изразни или по-точно излазни възможности на тялото. Разсъбличайки концептуалните обвивки, се разтваря активността и актуалността на нередуцируемото тяло, непрекратима потенциалност: тялото-метаморфоза. Да се мисли из това тяло е опитът по обезобразяването на ригидните модели, стройни парадигми, концептуални фосили, опитът да се гледа през това сляпо петно към разноликите трансформации на не/органичното, без/смъртното, не/човешкото, а/политическото. Перформативното съчленяване на език-тяло; концепт-образ; написано-случено превръщат книгата в място на неочаквани преображения, на зрелищно насищане и оргазмени сривове. Нещо (въз)става в “Тялото-Метаморфоза”, но не като органично израстване нагоре, а като пръснатост на органи и неорганични протези. В процеса на това ставане (фасциниране?) присъства дистанцията на рефлексивното обръщане, на осъзнаващия и дисектиращ повърхнините инструментариум като проникване на перверзното око. 
Боян Манчев не прекъсва, а продължава тематичния хоризонт от първата си книга “Невъобразимото. Опити по философия на образа” относно опита по непрекъснатост на прекъснатото същество, човекът. Концептуални персонажи, които “Тялото-Метаморфоза” прихваща от нея: Батай, еротизма, сакралното, въ-образимото, формата, живота, жертвения double-bind, са наново включени, за да участват в настоящия опит, който набавя съпротиви срещу перверзния капитализъм и неговите икономики, неговите обмени и разправи с тялото. В този смисъл втората книга вече пряко призовава, предизвиква и разколебава въпроса за политическото и неговите (не/възможни) кризи извън и в съвременните артистични практики. Перверзният капитализъм прекратява кризите, съпротивите и самата възможност за политическо чрез усвояване на възможностите на тялото. Той продава неорганични тела като стоки, а самите стоки като “оргазмени откровения”. Преосмисляйки подобни стратегии и вариантите за тяхното обезвреждане, изследването на Боян Манчев се превръща в свръхактуално. То осветява (илюстрира) протеичното поле на съвременните творчески практики, които кръжат по ръбовете на раната, разтворена от невъзможността да се извърне животът в творба. Така опитът на “Тялото-Метаморфоза” е взривов, разкъсващ, нагнетяващ както собствено философското, така и естетическото пространство, подлагайки ги и двете на изпитание – на взаимно изпитание, без да скъсява дистанциите и интервалите помежду им, а именно с прецизно, фино, детайлно поддържане и оглеждане на разкъсаните зони.
Книгата е наясно с рисковете, които поема с насочването си към граничното, крайното, сингуларното, каквото е тялото – още повече във време, което консумира, подхранва се, обменя тела. И затова внимателно борави с познатите, идващи още от романтизма и модерността, редукции и митове относно него. Впечатляваща е коректността, ерудицията и уместността към мисловните перспективи, с които в книгата се оперира. Като същевременно припознатите автори и традициите винаги биват довършвани, редактирани, премествани, а “чуждите” никога не остават подминати, работата, която са извършили, не остава пренебрегната. Читателят е включен в епицентъра на настоящия философски дебат, без да му е отнето възможността да заеме различни позиции. При все че опитът на Боян Манчев успява да улови, да се вреже, да разкъса/намери онзи език, довеждащ четенето и мисленето до техния процеп, с което пристрастява (стилистични епигони, въздържайте се!).

        2. Протезите на Протей

        Хлъзгавостта, когато става дума за тялото като концепт или за живота като концепт, идва от залитането във виталистично, месианистични или пантеистични митове. Техните употреби или фантазмите по тях са важни и функционални поне от модерността насам, но пречат да се яви, да се пише, сингуларността на тялото, което е в постоянна трансформативност. Тялото вън, като незасегната възможност, отвъд клопките на реперезентацията (и дихотомиите вън-вътре). Илюстрирайки през творчеството и фигурата на Батай границите на всеки един от гореспоменатите митове, Боян Манчев в крайна сметка взривява потенцията на безграничната способност за метаморфоза или на дезорганизирания живот.
Протезите това са техническите добавки, инструменти, неорганични израстъци, придатъци, сглобки, апендикси на органичните тела. Но да се гледа на тези протези като суплементари и компесаторни структури към една чиста, гола анатомия на тялото е основното обръщане (и недоразбитане), когато става дума за начала, произходи и генетичен материал. Точката, която задвижва “Тялото-метаморфоза”, е всъщност неразчленяването и неразличаването на опозицията “природа-култура”, “physis – tekhne”, |органично – неорганично” (без произвеждане на диалектически трето, без снемането им), това е double-bind, в който природата се разкрива като организираща фикция на културата (с. 25). Протезата, изкуството, техническото оръдие е инсталирано вътре в самата органика на човешкото, така че няма накъде да се завръщаме. С извръщането назад тялото-с-протези би могло да види възможностите на стареца Протей, този, който е винаги с различно тяло: човек, животно, полубожество. Да се означи тялото, да се покаже като застинала форма, да се утвърди е измяна на неговата “природа”, която е в постоянно изменение, съ-образяване с опита.
Модерността заема протезите на живота, за да ги внедри в самото основание на политическото. Така от Хобс общността е фигура, която произвежда трансцедентен живот, неорганичен живот, без да засяга, напротив отстранявайки, религиозните диспозитиви. Общността е политическата протеза на субекта, неговото продължаване извън собствените му граници, което трябва да осигури непрекъснатост на човека. Тя отваря въпроса за суверенния субект, за сакрално-жертвеното, за homo sacer, но и за дезораганизацията на живота. Дезорганизацията Боян Манчев свързва с безделието (Бланшо, Нанси), както и сдефункионализацията на общността-протеза. Трудността се крие в излагането на понятията за тяло и за общност, без да се отнема поединичния им потенциала при налагането им едно до друго. Или един от най-заплетените възли, в които се вплита изложението е въпросът как се съ-явяват сингуларностите. Отговорът препраща към второто понятие в заглавието на книгата, към метаморфозата като скок на съ-битието в направата, движението, модализацията на общността, но и като промяна на самите сингуларности в акта на тяхното излагане. Събитието не иде, за да яви, да актуализира своята потенция, да вкара живота в динамични икономики, а за да разтвори самата метаморфоза и изложи телата. Дезорганизирането на живота и безделието на общността разкъсват примките на перверзния капитализъм, който иска всичко да покаже, употреби, разкрие. Но той не може да вприщи телата, които комуникират само незнание, които споделят несподелимото, които по примера на стареца Протей се гънат под напора на непрестанната метаморфоза. Да се изложи на този напор, който може, но да се помни: този опит е екстремен, екстатичен, експериментален и трябва рискът на нестихващата промяна да се спазва. Готовността за разкъсване не е в очакване на дионисиевия жертвен козел, а в голото жертвоприношение (гол живот?) без козел, без жрец, без трансцедентален излаз, но все пак с излагане, с повърхнино присъствие, с моето тяло. Събитието-тяло е тук, което вече налага да се мисли инак за субекта и за общността.

        3. Концептуални илюстрации

        Концептуалната тяга е оприсъствена от илюстрации. Буквално чрез цветни изображения по средата на книгата от картини, пърформанси, акции на съвременните артисти, към които текстът отпраща, които философското съчинение излага на показ. И концептуално чрез въвличането на произведенията на Достоевски, Батай, Арто, както и на илюстрации-препратки от конкретната политическа и медийна ситуация. По този начин книгата разтваря пред погледа на четящия образите на дезорганизирания живот, запазвайки тяхната единичност в общение, което е докосване, без да бъдат нарушавани дистанциите и празнотите. Отделните глави са гранични една за друга, те не следват плавната композиционна нишка на “органичното” единство, а я накъсват. Те спорят, повтарят и разтварят тези, осветяват различни зевове и така си комуникират, всяка една глава обръща останалите. Изрично посочената библиография, индексирането към всяка статия на първото й излагане пред определена общност, както и на конкретните имена, с които това споделяне се е състояло, откриват теоретичната географии на мисълта на Боян Манчев, както и съ-полагат родния с европейския контекст. Тази книга откъм своето безподобие в българска среда се сближава и намира себебезподобна в безобразната книга на Владислав Тодоров “Адамов комплекс. Слова в жаргона на орнаменталния маниеризъм” и то не като изказ или жанр, а като споделима обсесия по императивите на собственото и публичното тяло.
“Тялото-метаморфоза” не просто анализира различни обекти, защото това вече предполага оптиката на субект-обектните отношения, които отнесени към тялото са ограничаващи, прекратяващи неговата дейност. Студията именно илюстрира, плъзга се през образите на конкретни тела и събития, на нередуцирани опити. Вдига поглед върху неорганичните тела по кожата на града-екран, ацефалните билбордове в София и разпознава в тях новите фетиши, образи на сакралното. Разисква и проследява историята на алтернативните сценични практики – танца, пърформанса, акциите като наследили обсценната модерна еротика и трансформирали я в перверзна операция. Операция, която осуетяваща границите, радикално предлага всичко налично без остатък, в ексцес. Полезно е да се вникне какво точно стои зад привлекателността на думата пърформанс, особено с оглед на факта, че в българския контекст по този начин вече наричат всяко публично мероприятие. Интересно е предложението да се използва термина трансформанс за потентцията, която носят танцът и пърформансът да трансформира протезите, да ги обезсмислят, да провокират самата форма. Периферното загатването на връзките на тялото с машината, bodyart-ът, моделирането отключват други страни от актуалния дебат, доколкото самото не/органично тяло е в епицентъра на съвременната проблематика. “Тялото–Метаморфоза” своевременно се включва в този дебат, оперирайки с понятия, зад които стоят модерни философи като Нанси, Бланшо, Дерида, Лаку–Лабарт, Дельоз, Агамбен…, като оставя след себе си места, чиито потенциал може да провиди (и да се наслади двойно), само специалистът, който е в течение на настоящите философски залози. Но дори и да не се разтворят тези места, книгата излага много тезисно, конспективно и прозрачно постановките си, макар и не елементарно и опростителско, така че да успее незапознатият читател да се включи в дебата, без да бъде затрупван с излишна информация. Там, където понятията остават неясни, идват илюстрациите, за да хвърлят допълнителна светлина и за да трансформират всяка твърда, застинала форма. Философските концепти, литературата и танцът осветяват тялото като напрягат различни негови части и разкъсват нови рани по него. Да се покаже това тяло, да бъде мислено (като да се мисли смъртта) – е опитът, свързан с метаморфозата, с ръба и предела или отскокът към събитията като интезифициране на живота в лицето на смъртта. Тялото-Метаморфоза владее методите за съпротива чрез пограничното движени, методи за дезорганизация, методи за одаряване на смъртта, но в тези крайни леговища и леговища на крайността всъщност няма място за други техники, освен радикализиране на опита (но как да бъде опитана смъртта) не като непрекъснато движение, а като потентно безделие. Едва сега с моето тяло, което е тяло на метаморфоза се съ-живяват другите тела, възможности за съ-явяване1.
Боян Манчев предлага една модална онтология на тялото, която отваря общо пространство, в което сингуларностите могат да се модифицират, метаморфозират, трансформират без предел и все пак съхранявайки невъзможностите, недостатъчността по техния контакт. Вглеждането в “Тялото-Метаморфоза” разтърсва, втриса погледа, защото онова, което е само мое – тялото – е изложено на показ, видяно, от-писано. По силата на някакво съвпадение.

1 Отскоци на възможността за общност сякаш не са без връзка със зевгмата, фигура, която съгласува несъгласуваемото и която е използвана за заглавие на поредицата на Алтера за философия, хуманитаристика и социални науки, водена от Миглена Николчина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s