Камелия Спасова, Мария Калинова [Аленка Зупанчич, „Най-късата сянка“]

Posted: 26.12.2011 in Теория
Етикети:, , , , ,

ДВОЙНО ИЛИ НИЩО.

ТЕОРИЯ НА ДВОЙНОТО УТВЪРЖДАВАНЕ

[Аленка Зупанчич, Най-късата сянка: Ницшевата философия на двете, прев. Еньо Стоянов, ред. Дарин Тенев, колекция “Критическо обвързване”, Издателска къща “Литавра”, 2006. 164 стр. ISSN 1113.]

Алтера академика, година I, кн. 1, пролет 2007, 169-174.

Аленка Зупанчич[1] като изследовател на Ницше не може да подмине темата за неговия стил. Стил, който според словенската авторка е евфеминизиран в съвременната академия, редуциранa е неговата потентност да декларира, да става събитие. Стил, ограничен от общоупотребимите мнения за “бомбастичните” изказания” на Ницше, за неговото “иронично самодистанциране”, за философки революционния му и екзотичен дискурс. Като под диагнозата “мнения” естествено Зупанчич влага дефинираното от Бадиу за онова празно говорене между хората-животни, което е винаги комуникация и никога истина. Срещу мненията стои събитието, истинността му е гарантирана от участието на субект в него. Залогът на Зупанчич е експлицитно прояснен в самото начало на книгата й “Най-късата сянка: Ницшевата философия на двете”: да възстанови Ницше като “събитието Ницше”. Това е събитие, което не се състои, случва или произвежда, а се конструира. Съставът на събитието при Зупанчич доразвива идеята на Бадиу като удвоява субекта. Нейната конструкция поръбва събитието от двете страни със субектност като по този начин открива проломяването, точката на погледа, часа на Пладнето.

Как да се приложи структурата “субект – събитие – субект” по отношение на “събитието Ницше” или как Зупанчич успява да направи нов прочит на Ницше, да преобърне гледната точка към философа с чук в ръка не към друга, различна, несвоевременна гледна точка, а към точка на погледа? Прави го директно, буквално, сериозно като внедрява изотвътре на Ницше минимални разлики. Детайлната работа не се осъществява чрез изнамирането на слабо коментираните места, завладяване на някаква недостъпна terra от Ницше, нито надграждане върху философските критически рефлексии върху него, тъкмо напротив. Познавателният ценз върху Ницше не е свръхвисок, позволява и онзи по- непрофесионален прочит, за който фигурите на Заратустра, въжеиграча, камилата, пладнето, както и концепциите за нихилизма, аскетизма, истината, отвъд доброто и злото, робския и господарския морал, смъртта на Бога, са известни. Но перспективите в “Най- късата сянка” могат пълноценно да се състоят само пред другото, професионалното четене. То не остава разочаровано, тъкмо защото “знае” какви капани, примки, бездни стоят зад тези теми, то може да се наслади от понякога подмолната линия на Зупанчич, защото тя умее да борави с нюансите и от-сенките.

Конкретният начин, по който словенската философка конструира “събитието Ницше”е: I Ницше метапсихологът – събитие – Лакан и II Ницше по пладне – събитие -двойният Ницше; както и чрез двойната декларацията на Ницше: I “Едно става Две” и II “Ставането на това, което си”. Това, за което говори Зупанчич върху Ницше сработва и на методологично равнище вътре в самата книга. Ницше като двойник (Ницше през Ницше) и Ницше като Лакан (Ницше през Лакан) са вътрешната граница на “Най- късата сянка”, нейното вътрешно раздвояване. Обвиненията към книгата, че невнимателно чете Ницше или че невнимателно чете Лакан, пренебрегват собствения й подход. Така “Ницшевата философия на двете” е философия по време на пладне, философия на живия ръб, на двете темпоралности, на двойната субектност – раздвояване както спрямо Ницше, така и спрямо авторовия теоретичен поглед. Какво идва да декларира фигурата на двете и защо Аленка Зупанчич избира тъкмо “събитието Ницше” за активирането й? Как структурата на двете не се вмества в бинарните структурални концепции и как да не изпадне в множествеността на постмодерната перспектива, как се съотнася с нефиксирания игрови център при деконструкцията? Критиката на Едното психоаналитичката прави без да попада в зоните на “хедонистичния постмодернизъм” с неговата невроза спрямо Реалното, нито в граматиките на суплементарния структурализъм, в който двоенето е само другото име на едното и остава в рамките на същото.

Базата, от която Зупанчич изхожда е пряко зависима от погледа на Лакан, а и от тезите на Дельоз и Бадиу. Така втората книга на английски продължава в някои отношения теми и фабули, уловени още в първата – “Ethics of the Real: Kant, Lacan”[2]. Само че Реалното в този проект не е видяно между Кант и Лакан, а в топографията на междината, сляпото петно на иманентното разцепване на субекта, най-късата сянка през най- истинното време, т.е. Реалното е реабилитирано между Ницше и Лакан.

“Събитието Ницше” става това, което е през способността да настоява от позицията “Аз, събитието, говоря”. С тази инсценировка Зупанчич въвежда манифестното говорене, декларацията на истината през цепнатината на Реалното, възобновяване на креативността (сублимационна, естетическа?) като порязване на Въображаемото и Символното от хиатуса на Реалното, като двойно или нищо (разделено цяло и обединени в цяло, “по средата, между дизюнктивния синтез и конюнктивен анализ”). Манифестният стил като художествен акт събира текстовия свитък на Ницше и авангардния модернистки проект, които се самообявяват и “буквално създават условията на собственото си произнасяне и, заедно с тях, условията на самото Реално, което декларират”/стр. 15/.

Такова настояване на Ницше, такова дискурсивно отваряне и вътрешно разлъчване (казаното е казано на кредит) на “Дионис и Разпнатия” не въвежда на сцената трагичен персонаж, а персонаж от комедията. Ницше като “искрен клоун”, неодобряващ Платон, възхищаващ се от Аристофан, може да послужи за преход към последната глава от книгата – “Любовта като комедия”, която обаче не е включена в умело преведеното от Еньо Стоянов издание на български.[3] Тази редукция няма да създаде проблем на читателя, тъй като частта има повече приложен, тестващ, проверяващ характер, отколкото да продължава концептуалната нишка. Самият стил на Зупанчич също дава възможност за тази редукция, защото прилагането, тестването, проверяването става и на едно друго ниво в книгата- нивото на примера.

Ползвайки Агамбен, структурата на събитието се превежда в тази на изключението, което отвън узаконява системата, докато примерът обратно разбива системата изотвътре. Конфигурирането на примера е винаги вътре в парадигмата и същевременно винаги ексцес за тази парадигма. Примерите на Зупанчич от прочутия “Бял квадрат на бял фон” на Казимир Малевич до вица за “Джон и джуджето” могат да бъдат подредени в няколко дискурса, но на всеки един слой те действат не дисциплиниращо, а именно като иманентно изключение. Нишката на Ариадна, която минава през книгата, е двойно издърпвана – както на концептуално равнище, така и от самите примери. В началото нахвърлени като живи примери – лещи, пречупващи фигурите на Ницше, те постоянно се завръщат, препотвърждават в текста своя ъгъл на гледане, превръщайки се в хронични примери или самостоятелни сюжети, наново и наново презареждащи се, така че да могат не просто да запълват, а сами да предвижват и произвеждат теорията.

Примерите са от нехомогенни режими – както от класически драматически произведения /“Хамлет”, “Едип”, “Антигона”, “Дон Жуан”/, така и от съвременните романи на Крис Маркер “La jetée”, на Брет Истън Елис “Чарорама”; както от различни сфери на изкуството – кино, театър, литература, скулптура, живопис, музика, така и от популярни анекдоти, апории (Ахил и костенурката, лъжеца от Крит), “аномалиите” на масовата култура (кафе без кофеин, употребата едновременно на шампанско и ксанакс). Самата книга се легитимира през различни регистри, има широк обхват на ефективност. Когато Зупанчич на въпроса “Разбрахте ли ме?”, получи отговор “Категорично не!”, тя не започва отначало, а дава пример. Манипулацията е, че примерът не обяснява казаното досега, а дава нов поглед, нова версия за фигурата на двете. Така примерите никога не са аналогии, а винаги интерпретации. Когато те се снадят със “събитието Ницше”, ефектът е в преминаването дори отвъд тълкуването, а именно към конструиране на събитие, на субект, даването на късо съединение, в чието прекъсване нахлува Реалното. Самото илюстриране, посочване, явяване, също е подложено на такова вътрешно пречупване, доколкото “обектът не е външен на образа или репрезентацията (така че образът да може да бъде сверен с него), а им е присъщ: той е самото отношение на, например, една картина към себе си. С други думи репрезентацията репрезентира онова, което е създадено в самия акт на репрезентиране” /стр. 159/.

Двойното е онагледено в драматургичния похват на “пиеса- в- пиесата”, за който според Зупанчич най-добър пример е “Хамлет” и “капанът за мишки”. Този похват е едновременно непричастен към линейното протичане на пиесата (Едното), а и към нагънатата гледна точка на reductio ad infinitum пиеса -в -пиесата -в пиесатаn (множествеността). Той е удобен капан, който да захване двойната перспектива. Зупанчич разгръща примера в три посоки – самата трагедия и “Убийството на Гонзаго”, филмът на Лорънс Оливие и анализ на движението на камерата в тази сцена, като накрая вписва и схематично приложение на това движение през чертеж от Галилей. Децентрирането при този похват се случва не благодарение на изобилие от различни перспективи, а на прехода между две, движението между два центъра с една ос. Инстанцията на истината, която има перформативна сила (върху краля, върху публиката) е в намирането на вътрешна разлика на същото, която започва направо с две.

Анализът на удвоената пиеса (пиеса- в- пиесата) като похват осъществява структурирането и противопоставянето на двете християнски конфигурации: католицизма и протестантството. Битийните порядъци тук и отвъд са два свята, две сцени. При католицизма двете сцени имат различен статут, те са отдалечени една от друга като само в определени случаи съвпадат и могат да си влияят една на друга. Реформацията идва, за да заличи разликите между двете сцени и да засвидетелства включването на едната сцена в другата като всяко действие в тази удвоена сцена е от съдбоносно значение. “В известен смисъл основната декларация на Реформацията е не нещо друго, а именно, че “Бог е мъртъв” в точно този смисъл, в който прочетохме твърдението: Бог отсъства от Символното (от всякакъв вид църковни ритуали и практики, които, в най- добрия случай, се смятат за “суеверия” или, в най- лошия случай, са преки прояви на “Антихриста”)” /стр. 39/. Сцена- в- сцената е отвъд Символното, изключва необходимостта от посредничеството на ония символни ритуали, които единствено да предполагат съвпадение между двата свята. Едната сцена е по такъв начин свързана с Другата сцена, че да бъде истината за нея, да даде пространство за Реалното. Протестантската съпротива срещу ритуалното е определена като ранен вариант на твърдението “Бог е мъртъв”.

Връзката, която по- нататък Зупанчич прави между Ницшевите критики на аскетичния идеал и съвременната хедонистична “постмодерна ситуация” се отнася до начините, по които оцелява християнството след смъртта на Бог. Разпознаването и анализирането на “недоволството от цивилизацията” не е загърбен в миналото симптом, а нарастваща величина. Усилващото се във времето вкореняване в аскетичния идеал произвежда днешния нихилизъм, видян именно като последната фаза на този идеал. Словенската философка тръгва от известната позиция на Ницше, заявена в третия раздел на “Към генеалогия на морала”: “В това обаче, че аскетичният идеал е означавал за човека толкова много, намираме израз на основния факт на човешката воля, неговият horror vacui: той има нужда от цел- и той по- скоро иска да желае нищото, отколкото да не желае нищо.- Разбирате ли ме?…Разбрахте ли ме? “Категорично не, господине!” Тогава нека започнем отначало.” Разглеждането на аскетичния идеал не става в рамките на единно понятие, а във връзка с раздвояването му в два клона – активния нихилизъм (“да искам нищото”) и пасивния нихилизъм (“да не искам нищо”), като активният запазва все пак волята. Пасивният е резигнацията, за която авторката на “Най-късата сянка” предупреждава, че причинява “криза на сублимация”, изравнявайки Реалното с реалността.

Възможност за Реалното Зупанчич (- Ницше – Лакан) вижда във вклиняването му между Символното и Въображаемото, като в самия акт на вклиняване се отваря интервал. Интервал, който не е може вече да се обозначи като Нищо, защото представлява именно потентността на Реалното да поддържа интервала. Въображаемо, Символно и Реално не са три последователни стадия, а едновременост, в която може да се отчете минималната разлика помежду им, а процесът на това отчитане е самата креативност. Реалното не е нищото между Символно и Въображаемо, а хиатус, който ги раздвоява, поръбва, дистанцира – събитие, в което едното става Две.

Въпросът за езика и въпросът за погледа са също обвързани с това събитие, в което се изясняват как едното е две в структурата на изказването и в структурата на субекта. Статуята на Кондайк (един въображаем конструкт) помага да бъде мислена “асиметричната несъвместимост между виждане и гледане” /стр.106/. Докато статуята е покрита изцяло с мрамор и е отворено единствено сетивото зрение, тя може да вижда, но не и да подрежда нещата в перспектива. Това виждане я прави неразчленима от обектите, който вижда, едно цяло с тях (не е ли това фазата преди стадия на огледалото при Лакан – homelette?). Дейността на окото се противопоставя на дейността на погледа, който е конститутивен за субекта. Субектът се появява, когато статуята обелвайки постепенно мрамора по себе си, активира и своето осезание, а с това и погледа си, а с това и възможността да крои асиметрията субект – обект, в която обектът е винаги вече не цял, защото е пронизан тъкмо от субективния поглед, привнесен му не отвън, а изотвъре. “Говоря за самия поглед като (нередуцируем) обект-в-обекта” /стр.110 /. Поглед, който остава неуловим през рефлексия, която като метод само безкрайно умножава перспективите: този поглед е сляпо петно, уловим е само през метод като двойното утвърждаване. Улавя го Едип и е принуден да се субективизира спрямо него, да стане това, което е: да избоде очите си . “Това ще рече, че субективизирането не е условието за това някой да стане субект, а е негова възможна (но не и необходима) последица” /стр. 114/. Обектът на знанието остава вътрешно привързан със субективната истина, не поради гледната точка, а от самият акт на гледане (това обяснява херменевтичната кръговост на познанието). Улавянето на погледа е задача по субективизиране през двойното утвърждаване, където субектът винаги е не-цял (както и обектът), разцепен от втори център: субект – поглед на обекта – субект. Затова децентрирането не е постоянно преместване на центъра другаде, а подържане обтегнато разстоянието между два центъра.

Двойното утвърждаване и фигурата на Пладнето неизбежно взимат отношение към проблема за езика. Двойното утвърждаване е “ацефално” съждение, естетически акт, манифестен стил, който е способен да произнася истина някъде в междината на самото изказване и излишъка, ексцеса, повечето, което винаги съпровожда дискурса. Няма външна точка, от която да се твърди, оценява, говори – няма метаезик, който да е индикация за истината. Тя е самият “поглед” на изказването, тя е конститутивна за речта, побрана в зева между знанието и насладата, между изказването и излишъка, същият зев, който отваря Реалното между Символното и Въображаемото. Двойното утвърждаване е тъкмо започването да се брои от две, от едно “Да” като потвърждаване и друго “Да” като утвърждаване на самото потвърждение, но двете “Да” не са последователни във времето, те нямат нищо общо с 1+1=2, те са имплозивно две от самото начало.

Най-късата сянка е опитът с двете по време на Пладне, когато слънцето хвърля сянка върху самите обекти, удвоявайки ги вътре в самите тях, позволявайки да се диференцират минималните разлики. Това според “Заратустра” е най-тихият час, в който се застъпват две темпоралности (време- във- времето), в който истината не се “оголва”, а тъкмо наопаки – нещата са “облечени в собствените си сенки” /стр. 32/. Пладнето хвърля най- късата сянка, отваря дупка във времето, прегъва и прекъсва, за да може да бъдат говорени Реалното и истината в термина на Двете. Най-късата сянка и най- фината разлика е доловима само през специалната оптика на погледа, който може да разграничава вътре в рамките на иманентното. Пладнето е времето на раждане на свръхчовека като “ставане на това, което си”, което е миг на чисто разцепване, неговото вътрешно разпване.


[1] Аленка Зупанчич: словенска философка, изследователка към Института по философия, Центъра за научни изследвания към Словенската академия на науките (Любляна), главна редакторка на психоаналитичното и хуманитарно списание “Проблеми”, редакторка на критическата поредица “Analecta”. Принадлежи към словенската психоаналитична школа, заедно със Славой Жижек и Младен Долар. “Най-късата сянка: Ницшевата философия на двете” е втората й книга на английски, която излиза в поредицата “Short Circuit”.

[2] 2Alenka Zupančič, Ethics of the Real: Kant and Lacan (Wo Es War), London: Verso, 2000.

[3] “Любовта като комедия” ще излезе в следващия брой на “Алтера академика”.  – Бел. ред.

Advertisements
Коментари
  1. […] езика. Двойно утвърждаване в езика: доверяваме се на лаканианците. Двойното утвърждаване е “ацефално” съждение, […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s