Мария Калинова, Камелия Спасова: [Едвин Сугарев, „Мрежата на Индра”]

Posted: 06.09.2011 in Критика
Етикети:, ,

ГУАН: за вътрешно четене

Литературен вестник, бр. 10, 14.3 – 20.3.2007, 5.

За щастие, когато Г. Господинов преди няколко броя на ЛВ (бр.8, 28.2.2007) писа за „вноса на източни идеи”, култа към „майка Индия”, „великото смешение на мистика и социализъм, Агни Йога и Тангра”, се сърдеше/ срамуваше от един друг Изток, а не от този като в „Мрежата на Индра”. Новата стихосбирка на Едвин Сугарев е далеч от Изтока като размекващ естетическия вкус или казано просто – тя е далеч от кича. С нея авторът се завръща към формите на хайку, лапидарната поезия и идеите на дзен будизма. Обръщане, което като че ли идва, за да успокои и отмени болките от „невъзможните убежища на родината”, населили последните му книги. Това обръщане към Изтока в „Мрежата на Индра” не е обаче опит да се умножи и упражни вече добре усвоен почерк или да умножи единния образ на самия автор в този почерк.

То трябва да превърне самото множене в концептуална решетката, да превърне 99 стихотворения в триизмерна паяжина с капки роса, в която всяка творба (капка) отразява както всички останали творби, така и тяхното взаимно отразяване. Множене, което разпръсква единното в многота, но и успява да навлезе все по- навътре и по-надълбоко в детайла, без да го размие.

„Мрежата на Индра” въобще е неточно да бъде сложена под общия знаменател на поезията, заразена от будистката традиция, защото така ще бъдат изпуснати някои от важните възли в нея. Тя трябва да се види именно като концептуално организирана от метафората за Индра, какъвто е случаят и с останалите стихосбирки на автора, които са склонни да вибрират, варират и варлуват около единна ос. „Мрежата на Индра” не внася и изнася през границите екзотиката на чуждото, а остава да медитира върху винаги наличното битие и винаги неуловимия смисъл. Авторът се разфокусира и разтваря във всяка дума, както и всяка дума се разширява до автора. Затова книгата на Едвин Сугарев може да се чете само през оптиката на “гуан”, едно съзерцание, взаимопроникване до безкрайност , окръгляне на погледа, самосъзиране. Да се научиш да гледаш „гуан” е да съумяваш да поддържаш душевна очистеност, да прочистиш окото от себе си. Да си в „гуан” е да знаеш преди да бъдеш; да опазиш равновесието, без да контролираш; да си на мястото си. „Гуан” е, когато всичко е точно без остатък и излишество, извън съпротивите на някакво аз, което надделява или променя нещата. „Гуан” е другата основна метафора, която често е използвана от Алън Уотс заедно с древноиндийския мит за „Мрежата на Индра”: “Китайският йероглиф “гуан” съдържа корена “гледане” до знака за “птица”, най-вероятно чапла. И въпреки че според Нидъм този знак първоначално означава гадаене по полета на птиците, на мен ми се струва, че в основата на йероглифа се намира представата за чапла, която стои неподвижно на края на езеро, вторачена във водата. Чаплата сякаш не се взира за риба, но щом мине риба тя се гмурва. “Гуан” следователно означава спокойно, открито съзерцание без стремеж към някакъв конкретен резултат. Това е такъв вид наблюдение, при което няма дуализъм на гледащ и гледано: има само гледане. Взирайки се така, чаплата е цялото езеро.” (Алън Уотс, по “Поезия на планините и водите”). През двете метафори се извършва движение на погледа, разтварянето му и поглъщането му от хилядите неща, места, събития. В стихосбирката няма преместване в пространството, вървенето по Пътя е преместване навътре в аза, което е съпътствано от навлизане все по навън в света. Така „гуан” е поглед, който слива субект-обектните отношения, за да успее внезапно да улови рибата в езерото, да намери словесен израз на някаква тайна, на някакво предчувствие, на някаква енергия, която да премине в думи. Изкуството на „гуан” е изкуство на спонтанността, на естественото, а не на критичното око. Докато движението на погледа в паяжината на Индра е движението на фасетъчното око, което е и пленено от паяжината (от една предзададена концептуална решетка на мета- ниво), но и побирало в себе си цялото: „може би сънят сънува че е само/ сегмент самотен от фасетъчните очи” (9). Паяжината не само не противоречи, но и предполага, включва гледането „гуан”, което е самото вътрешно пречувапване, разподобяване на гледането, нанизване на очи в обща броеница. Този поглед без умозрителност, аналитичност, саморефлексия постига себевглеждането по пътя на безкрайното отразяване, при което всеки сегмент остава винаги уникален, защото заема своето определено място на пречупване, от което се извършва трансформацията по поглъщане и рефлектиране на света. Самият режим в матрицата на Индра позволява „гуан” или състоянието на съзнанието в Дхармадхату, осъзнаването на взаимозависимостта на нещата от реалността (селенията на Дхарма). Осъзнаването на взаимозависимостта е именно онова, което различава капчиците роса в „мрежата” от Борхесовия алеф, който след като ти показва безкрайното множество неща във времето и пространството, остава безпомощен да подреди видяното, светът остава непостижим и безсмислен. Алефът е поредния опит на Запада да прогледне за множествеността, както и чрез фигури като reductio ad infinitum (пиеса-в-пиесатаn), dinumeratio (натрупване), чрез колажа, рефлексията. Те присъстват и в книгата на Е. Сугарев – сън-в-съня, фасетъчни очи, думите като разпръснати „пъстри камъчета”.

Лирическият субект често е размит, неясен, разтворен, контурите му се губят след постоянните пречупвания, но понякога той добива плътност, закрепва се, явява се изот мрежата: „гъсти треви и/ дива ягодка скрита в тревите/ и капка роса върху ягодката/ и в капката/ аз” (3). Този субект би се разпадал от пропукванията на паметта, от примките на смъртта, от надзъртанията на „ти”, от опитите за уплътняване на думите, но именно тези пропасти, рани, белези се затварят, когато се пренесат в паяжината на Индра, където всяка страст, умора, възел се облекчава от всеобщото съзерцание. Същевременно азът не си позволява да остане загнезден, укрит, уловен в мрежата-капан – „не съществува мрежата/ в която да ме хванете// вече съм вода” (88). Паметта, която съхранява гледки, места и усещания е разцепена, нецяла, незавършена. Тя е нарушена от смъртта-забрава и затова преводите и в настоящето са винаги непълноценни: „припомняйки си/ несъзнателно размесваме/ това което е било/ с непреживяното// и с тази смес/ залепяме парчетата/ от делвата/ разбита още в детството”(35) Счупеният глинен съд е метафора, която използва Валтер Бенямин в „Задачата на преводача”, за да обясни разпуканото цяло на езиците, които позволяват превода от един език към друг, не благодарение на възприамателя, нито на някакви споделими конвенциите, а благодарение именно на озарение, интуиция относно цялата непропукана делва, относно единния език. Цялото в „Мрежата на Индра” е озарението „да можеше да видим всичко едновременно/… без междините на удобната забрава” (43). Сатори (внезапно опомняне) или несъзнателно навързване, слепяне, събиране на това, което е било с непреживяното, измисленото, измайстореното – това са два различни онтологични модуса, които обаче не влизат в конфликт. Само понякога носят усещането за разместване на двата пласта, за неизбежността от реконструирането на две делви – едната отпреди детството и другата сглобявана, намествана, напасвана цял живот. Така книгата проследява местата на паметта/ местата хищници и едновременно с това разпознава техните следи като мимолетни, илюзорни, нетрайни.

Да насилим появата на пунктуация в стихосбирката, начало и край на всеки отломък е невъзможно. Стихотворенията нямат имена, те имат само пореден номер – къде е едно и как става вече две е трудно да се каже, защото както водата те преливат към останалите. Така залепвайки глинения съд, езиците и гласовете на Изтока и Запада, на Фенг Кан, Хан Шан, Ши Те с тези на Елиът, Емили Дикинсън, Джим Морисън, словото е непрекъснато. То е споено с мълчанието, слово от слово и слово от тишина. Паяжината на словото е макетът на мрежата на Индра, който прави Едвин Сугарев. – всяка дума отразява всички останали и бива отразена от тях. Поезията се успоредява с медитацията, йероглифа, дзен практикуването. Тя е мантра, пригодена само за вътрешна употреба, вътрешно четене. Като че ли най- накрая става възможно убежището на поезията, защото противоречия няма, противоположностите са вътъците на една тъкан, смъртта и живота преливат един към друг. Напълнено аз, което споделя една по- възвишена представа за телата, знание за тялото станало слово, място да се изричаш докрай.

Едвин Сугарев, „Мрежата на Индра”,  Алтера, София, 2006.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s