Мария Калинова: [“Автобиографията” на Григор Пърличев]

Posted: 23.02.2011 in Теория
Етикети:,

Образът на чужденеца

в “Автобиографията” на Григор Пърличев

Национални студентски четения. Доклади от националните студентски четения Велико Търново, 2004, ред. А. Велкова – Гайдаржиева/ Н. Димитров, Велико Търново: Фабер, 2005, 7- 18. 

● Втора награда: Шеста национална студентска научна конференция “Приключенията на четенето”, ПУ „Паисий Хилендарски”, Пловдив, 05 май 2004.

Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада;
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада?
(Защо не съм?.. Ботев)
 
Границата, която разделя Изкуството от Неизкуството, е хоризонтална – тя минава през всички жанрове, а не рядко и през отделните произведения. В “Автобиографията” на Григор Пърличев тя е подвижна, защото художествеността има исторически характер, свързана е с културни норми и промени в литературната комуникация. Самата автобиография като жанр е в диалектическо отношение между литературния и “извънлитературния” ред. Доказателство за това е, че тя единствена еволюира(деградира?) от литературната към деловата комуникация. От Изкуството, обусловено от засиления интерес към човешката личност, “станал идейно знаме на хуманистите още в самото начало на Възраждането”1 до Неизкуството – своеобразна “мостра” – доказателствен материал за качествата на предлаганата стока работна сила. Самата природа на автобиографията предполага такова разклонение (издънка) и нелитературно функциониране след културните процеси, превръщащи “новият човек”(Възраждането) в “Средностатистическия човек”(Масовата култура). И не само “Автобиографията” на Григор Пърличев, но и автобиографиите на другите възрожденци- Партений Павлович, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Петко Славейков, Панайот Хитов, Любен Каравелов се определят в същност не от техните художествени качества, колкото значението им на исторически документ. “Чрез нея (автобиографията) историкът изучава не само фактите на миналото, но и неговия дух. Във връзка с това възниква въпроса за достоверността на автобиографията. В много случаи по- достоверни се оказват автобиографиите (и въобще мемоарите), непредназначени за печат по време на написването им, останали поради цензурни ограничения или въобще политически съображения в архивата на техния автор.”1

Елементът на достоверност създава напрежение между литературните “върхове” и “низини” и често предизвиква смяната на местата им. Той се използвал като критерий за художественост и е факт, че отпечатването на една автобиография в определено време не е било възможно, защото авторът не се е съобразявал с изискванията, на цензурата и политическия момент. Така че художествеността на една автобиография е с твърде подвижен статут. Достоверността на Пърличевата автобиография е силно оспорвана от редица изследователи, тя излага фактите доста тенденциозно и нерядко в противоречие с действителността, както е позната от други източници. За нея Раймон Детрез пише: “Този текст може да ни разкрие как Пърличев е мислил през 1884 -1885г., годините, когато пише житието си, а не какво е мислил по време на преживяванията си в Атина”2. Лъгал ли е Пърличев в автобиографията си? Или при него, когато достоверността липсва мястото й се попълва от художественост, в която е закодирана истината? По-скоро Пърличев е преувеличавал и то с една единствена цел – да се постави в центъра. Терминът “автобиография” произлиза от гръцките думи αυτοζ(сам), βιοζ(живот) и γραφω(пиша, описвам), т.е. аз сам пиша за “себе си”. Автор и герой съвпадат. И това е основната разлика между Пърличев и Омир. За Омировата биография не се знае нищо, Пърличев сам  си е написал биографията.Пърличев сам си “увенчал” за герой. Автобиографията му е налагане на своята гледна точка, запазване на гордостта  и достойнството си. Тя не съдържа лъжи, тя прави “изгодни” за автора впечатления. Източник на автобиографичността е човешкия егоцентризъм – естествен продукт на инстинкта за самосъхранение. Автобиографията е литературна загуба на способността да се приспособява автора към читателите си. И да общува с тях по възможно най- ”ефективен” начин. Автобиографията е отчуждаване на автора  и засилване на естествената му склонност към егоцентризъм. Изборът на жанр от Пърличев е вече акт на отлъчване, Одисеево начало в образа на героя, на героя далеч от ближните. Чужденецът.

Чужденецът е субективно психологическо състояние на героя в творбата. Той не е обективен статут на личността в обществото. В съзнанието на Григор Пърличев, който работи преди всичко в името на епохата, езикът и нацията са неразривно свързани явления. Те произтичат за него от един и същ порив  за свещено битие. Драматичната роля на чужденеца в автобиографията му е докрай е да не осъзнава клетото несъвършенство на единицата, съставляваща нацията(с нейните егоистични стремежи, манипулирани от политиката и човешката агресия). Организмът на езика е носител на кристални достойнства и нестихващи истини, въпреки времето. Като същност човек, за разлика от езика не може съвършено да пази посланията на съзнанието, той е пластична материя, която варира от най-ниското до най-високото. Утеха е, че човек може да вложи мигът на своята висина, преживяното в езика преди да падне отново надолу. Григор Пърличев не е докрай прозорлив да отличи езика от езиковия носител. Явна е пропастта между “гръцкото наследство” и съвременните делнични гърци, за които значението на това послание не е свещен зов за надчовешки дела, а само оръдие на ксенофобията. Като малък Григор Пърличев изживява разочарование от неярката родна среда, без силна творческа традиция, която да опиянява. Класичекста гръцка древност в случая е прекрасно обработено поле за изява – поле, в което безсмъртните постановки на духа са симетрично организирани. Сред това поле процесът на творчество е надграждане със замах. Пърличев опитомява достоверно дори за самите гърци, универсалната жила в гръцкия език и постига завидна свобода на себе/автоизява. Авторът спрямо гърците, считащи езика за реликва – оръдие и спрямо българите, неможещи да разберат неговото въодушевление, се явява чужденец – самотник. И двете страни са съдбовно отдалечени от твореца поради неразбиране. Българите са интуитивно –консервативни, свързват нацията само с собствения език. При гърците тази наивност е избегната, но тя е сменена с друга наивност, тяхното виждане е не консервативно – интровретно, а консервативно- нападателно. Григор Пърличев противно на двете страни реализира езика не като гръцки, а като език- поезия, който е потенциал за човешкото , а не гръцкото превъзходство. Егоцентризмът на Пърличев е изолация от обществото, но и обществото изоставя поета – гърците като чужденец, българите като гръкоман. В интервю Митко Новков задава следния въпрос на Р. Детрез3 : “С гърците чужденец, за българите чужденец?” Отговорът е : “Той е искал да бъде българин, искал е да се включи в българското национално движение, пише, че е българин. Но може би “българин не значи още това, която значи сега. Случва се при него същото, като отчуждаването на българите в Македония по разни причини и обстоятелства и несъгласията с българите в България. При Пърличев има и такива моменти.”

Когато се разглежда “Автобиографията” на Пърличев през мащабите на самотата през жестокото отчуждение не може да не се направи паралел с биографията на Албер Камю, “самотния стрелец, автор на повестта “Чужденецът”.4

Камю, загубва баща си на една годинка, а безимотният селскостопански работник, няма какво да остави на невръстния си син, освен своя френски произход. Детето израства в жестока драма на едно детство, в което бедността и мизерията не са най-страшното. Презирано от своите (заради бедността), мразено от алжирците(заради общата ненавист към колонизаторите). Камю е истински чужденец, обитаващ с майка си, която приема най-черната работа, за да го издържа, крайните квартали, гетото на красивия град. И само красотата на природата, усещането на живота го спасява от натрапващото се и необяснимо отчуждение, което го обгражда.

“Роден съм в Охрид на 18-й януария 1830 според едни, 1831 според други. Затова и рядко споменавам дати: до вчера нито в ум ми вхождало да пиша история. При това честите отправителствена страна настъпи на дома ми уничтожиха много ръкописи.

След мало умря баща ми и ме остави шест месечен младенец заедно с други двама брата и една сестра, всички маловъзръстни.”

“Се спуснах по стръмната низина как стрела. Преди да достигна ъгълът на Писиновската улица; чух майчини си въздихания: милата носеше на глава един още мокър болярски килим от грамадна дължина и ширина, сгънат, in octavo килим, когато мъска с труд би носила. Разкъса ми се сърцето. Като ме видя, тя спря стенанията си и ми направи една подсмивка.

-Зачто ти тука, синче?-Но аз плачех, както да би някой убил някой. Омир казва:

Половината благородство бог отнима человеку

кой свобода си изгубил, който станал роб другому.

Майка се спре.

-Що плачеш, синко?

-Еда ли така, нано, ке робуваме”

Мьорсо, героят на “Чужденецът” носи множество автобиографични черти на своя автор. Но до извършване на случайния, абсурдния акт на убийството(който обаче някакъв израз на неосъзнат стремеж към самоосвобождение) Мьорсо не стига до осмисляне на своето сиво нещастие. Той просто го приема като даденост. Трябва да се стигне до престъплението, за да се извисят метафорите на житейската равносметка – съдът, наказанието.

Пътят на самоосвобождаване от самотата и при Пърличев е свързан с прекрачване на граница и съд, наказание и изкупление на нарушеното статукво. Интересна е тази рефлексия при Мьорсо – Камю и Пърличев – Пърличев на преминаване от вътрешна затвореност и меланхолия към самозабравяне на егоизъм, противопоставен на обществената изолация. Това не е абсурдно, напротив има естествена логика. Ако обществото ме изолира и аз изолирам обществото от себе си, не само защото то не ми е нужно, а и защото, то е по-нисша същност.

“Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тъжните подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно гордий калугерин, който пред смъртта си сериозно се загрижи да остави своите бройници в наследство на папата и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? Дълго време се колебах, и нито бих писал, ако не бях уверен, че биографиите са доста полезни книжки.” Пърличев пръв от възрожденците говори за важността на автобиографичния жанр. Началото на творбата му е оправдание на “безумната гордост” на твореца да се канонизира за исторически “полезна” личност. Да се посочи за “личен”, за отличен от масата. От една страна, дързостта му е пример за подражание на неговия национализъм, “полезен” пример за преодоляване на комплекса за малоценност, възникнал в резултат на “общите над българите ругания”. От друга страна, “дързостта” на героя е първата характеристика, която научава читателя за него. По-нататък в текста тя се затвърждава и добива плътни контури, за да се разгърне и достигне мащабите на старогръцкия мотив за хюбриса. Старогръцката дума ‘/υβριζ няма аналог в българския език. Приблизителният превод е “надменност, високомерност, нахалство, своеволие, насилие.” Чужденецът в автобиографията на Пърличев е от типа на античната Арахне– девойката от Меония(Лидия), дъщеря на Идмон, най-сръчната тъкачка в страната. Тя предизвиква Палада на състезание в тъкачество и навезва в килим позорни любовни истории на боговете, особено на Зевс. Уязвена от нейното изкуство и от изображенията на нейните платна, богинята я превръща в паяк, омразното нейно животно.5 Хюбрис е самозабравянето на Арахна, нейното дръзко възгордяване и увереността и в превъзходството си над божеството. При Пърличев религиозните ценности са заменени с националистически, а съревнованието с божественото е заменено от съревнованието на чужденеца с гърците. Авторът изгражда автопортрета си като мъж-паяк, а сюжетния модел на автобиографичния текст следва старогръцкия модел на хюбриса. Арахна предизвиква Палада на съревнование по тъкачество и е наказана за хюбриса си да не бъде нищо друго освен причината си за възгордяване – тъкаческите умения. Превърната в паяк Арахна е само ”тъкане”, такъв е хюбрисът – добродетелта бива наказание. Пърличев съревновавайки се с гърците за гръцкото, е наказан да бъде разпознат от своите като гръкоман.

Мотивът за хюбриса в автобиографията на Пърличев е разказ за собствената предопределеност, неизбежност. Хюбрисът е фаталната съдба. Отиването на Пърличев в Атина(“отивах в Атина не само за да се уча, но и да се изцеря. Инако може ни и майка не би ме пратила”) “фатално’ съвпада с края на ксенокрацията в гръцката история, т.е. след края на “властта на чужденците, чуждовластието.” Става въпрос за властта на баварските регенти управляващи Гърция до непълнолетието на краля през 1835, а и след това. Регентите се стараят да водят либерална, макар и ценралистическа политика, ала нямат опит в управлението на балканска страна. Гръцкото чиновничесто, съставено предимно от фанариоти, разполагащи с административен опит, получава от “чужденците” в най-добрия случай само изпълнителни функции. На 3 септември 1843 военните с подкрепа на английската и френската партия издействат учредително събрание. През 1844г. Гърция става конституционна монархия и окончателно слага край на ксенокрацията. През 1849г. Пърличев е вече студент по медицина в Атина!

Преди да се направи извод за живота на гръцкия национализъм, довел до събитията от 1843-18444г., е добре да се разгледа семантиката на още едно ключово за гръцката история понятие: катаревуса. Катаревуса е езикова форма, конструиран от Кораис език. Катаревуса значи “чистещ се”. Чистещ се от какво?

Възниква гръцкия езиков дебат около езиковите форми димиотики и катаревуса, свързан с амбицията да се изтъкне географското и диахронично културно единство на гърците и на тяхната идентичност с древна Елада. Проблемът е, дали официалния език на кралството, в администрацията, образованието, литературата и т.н. да залегне един нормиран вариант на общонародния и разговорен димиотики, или една архаизирана езикова форма като изкуствен приемник на класическия старогръцки език. За официален език се налага катаревуса, “чистещ се” от нови думи и форми и “чистещ се” от чуждици. Катаревуса е израз на краен национализъм, на неприобщаването, на арийско отвращение от нечистокръвието. Краят на ксенокрацията в политическо отношение и налагането на катаревуса в културно отношение са двамата предвестника на мита за “Велика Гърция”.

Появата на Григор Пърличев в Гърция в зората на нейната мегали идея е проява на неговата фатална съдба. Още един факт,белязан със фатализъм:атинската преса всеки път публикува наново регламента за поредния Ралион, ала през 1860г. по “неизяснени причини”(Детрез) пропуска да стори това. Пърличев не чете знаците, той не вижда предупреждение от естеството да не прескача границата.

В Гърция през ХIX век поезията се радва на изумителен интерес. Мулас го обяснява като ефект на непреодолимото несъответствие между амбициозните национални идеали на кралството и скромните икономически, политически и военни възможности за реализирането им. Словото и поезията заемат мястото на делото, функционирайки като вентил за наслоилите се “идеологическа хипертрофия” и  “колективна агресия”. Поезията е националното alter ego на гърците. Както всяка година , така и 1860г. обществеността е очаквала с нетърпение да разбере кой е еманацията на това национално alter ego. Но се сблъсква с мистерия, авторът не е посочил името си в приложеното към поемата си писмо, освен инициалите Г.С.П. Това писмо не е предадено от Пърличев в автобиографията му, но и без съдържанието му се разбира какъв е хоризонта на очакване на публиката: авторът на “Сердарят” е грък, при това скромен.

“-Изпитната комисия явява, че тази година тази последня поема я счита за първа и дава венеца на “Арматолос”.

Он не каза и “паричната награда”. Зачто? Венецът стоеше на великолепно украшена маса пред Рангавис, но он не ме повика да ми го даде пред публиката какво ставаше другите години. Зачто? Главната причина е, че не му миришеха на гръцкий звучащите в поемата имена…”

Въпреки че увенчаването не е могло да протече по обичайния начин, защото Пърличев не посочва самоличността си съгласно регламента на конкурса, то журито е можело да прикани на място анонимния автор да се обади. Според Пърличев това не е сторено,защото имената в поемата “не миришели на гръцкий”. Задоволството на чужденеца е във връхната си точка. Сякаш в незавидното положение на Рангавис се съдържа цялото отмъщение на Пърличев. Рангавис е с участта на съногадател, който трябва да разтълкува съня, вещаещ бедствие. Рангавис е посветеният, който подозира, че победителят не е грък.

Езикът е едно от най-същностите човешки отличия. Езикът осъществява духовната връзка между хората, той предава нашите мисли на другите. От друга страна в писмеността езикът е в отчуждена форма. Написаното, след като веднъж е създадено, е вече независимо от пишещия. Затова още в Античността на написаното слово се гледа като на вечност, нетленност. Хората изчезват, но сякаш буквите, с които изписват думите си остават.  Писмеността е като че ли далеч по-консервативна и от най-консервативния носител на живот. Затова В. Хумболт иронично нарича писмения текст “мумиеобразно състояние”.

Писмените текстове са в някакъв смисъл въплътена реч, мъртва, но все пак реч, която може да се оживи в мисленето, изговаряйки я, вслушвайки се в нея, произнасяйки я устно.

Живият език е свързан със ситуации, с жив контекст. Но още повече той е изява на индивидуалното битие на говорещия. Той е неотделим от това битие. Гръцкият език е отличителен белег за гърците, но пред тях има и издигане на този език като мумифициран параван за гръцкото. Гърците не могат да повярват, че един чужденец ще поеме гръцката култура по-силно от тях, че ще наруши монопола им върху тяхната култура. Те властват благодарение на езика си, но достойни ли са гърците за гръцкото ? новото поколение гърци се оказва лениво, неспособно да покрие постиженията на древните. Чужденецът не може според тях да усвои културата им, защото тя е техния белег за идентичност. По този начин се отнема националния им белег.

“Не миришеха на гръцкий” – Пърличев е самодоволен. “Зачто?” Не отговаря пряко на въпроса. Раздвоение на мисълта. Преди да отговори той се предава на страстта по лавровия венец. Второто “зачто” е отърсване от страстта и следва хладно и иронично обяснение. Иронизира незавидното положение на Рангавис, на който му “мирише на гръцко”.

Мотивът за хюбриса се разгръща с пълен блясък. Чужденецът е “по-грък” от гърците. Той не вярва в наказанието. Той лекува. Той е арогантен. Той е играч, Homo Ludens.

Скрит в административния дух на ситуацията е един друг дух на диалога между Рангавис и Пърличев. Духът на Дионисовото начало – буйното, жизнено и тайнствено начало.

Рангавис: “-Чухте ли какви похвали аз Ви сплетох?”

Пърличев: “-Да! Вам нито Ви е можно да говорите против съвестта си…”

Пърличев има невероятното умение да опростява противниковите аргументи, налице е постоянна ирония, присмех. Където не използва езика той използва параезикови въздействия:”На това не отговорих, но приковах очите си в неговите Он наведе своите.” Игровите усилия са проява на телесна целеустременост т.н. от Аристотел “ентелехия”. Два дни по-късно, на 27 март 1860 г. Пърличев има разговор с университетските власти, т.е. с членовете на Академичния сенат, които трябва да потвърдят авторството му. двата разпита се пресичат в точката на националността.

“Първий въпрос беше:

-От каква сте народност?

-Българин.

Замълчах.”

Тази авторемарка “замълчах” е грубо излизане от играта. За националността си, Пърличев отговаря точно и ясно. Българското не е “изиграно”, то е свръхбитие, истината, дълбоката истина, болката на истината. Мълчанието след заявяването на националността си за Пърличев по тази точка няма да има никаква игра, а сериозност. Стената на сериозността го отделя от другите внезапно. Той е играл, “състезавал се” с гърците за тяхното гръцко и се увенчал с победа, но пред българското издига стена на вътрешна сериозност. И докачката “не е можно българин да има черни коси и черни очи” е пренебрежително отмината. Мълчанието е параван за българското,противопоставен на езиковата бариера към гръцкото. Отговорите на Пърличев по следващите въпроси се възприемат от изследователите като “той или не е разбрал правилно ситуацията или пък, което е по-вероятно възпроизвежда разговорите тенденциозно”(Детрез “Криволици на мисълта”).

По-скоро Пърличев проявява умението да усложнява противниковите аргументи и преобръща ловко смисъла на казаното, това са типични игрови умения с цел присмех и ирония.

“-Можете ли изусти неколко стиха от Арматолос?

-Сичките ако щете и почнах да изустявам.

-Стига!-ми казаха

-Но с това не можете се увери, че стихотворението е собствено мое: аз и чужди стихотворения изустявам, за да се уверите дайте ми тема, каквато щете и върху нея да сложа няколко стихове.

Останаха смаяни, те бяха напълно уверени, че стихотворението не може да бъде мое.”

Диалогът между Пърличев и университетските власти е проведен в духа на античната наука, , за което е налице както задълбоченото питане за първоначалата, така и остроумното, иронично-игровото обсъждане на проблемите. Диалогът се движи между сериозността и игровото забавление, което е особено характерно при софистите. Пърличев е усвоил изцяло духа на гръцката култура, по-добре и от самите гърци. 1862 се получава вестта за смъртта на братя Миладинови. Пърличев, както пише в автобиографията си, решава веднага да се върне в Охрид. И тук започва наказанието, постигането на божествения гняв, заради дързостта, заради хюбриса. Уязвил чуждото национално съзнание, той не е придобил свое. Чужденецът уязвил гръцкото национално самосъзнание не означава, че е българин. Пърличев от чужденец за гърците, трябва да се превърне в българин. Но връщайки се го постига библейската трагедия: “И своите не го познаха…”

Пърличев става паяк. От българин дръзнал да оспори гръцкото на гърците, той се превръща в “гръцко”. Арахне не става богиня, а вечно тъкане. И за да я лиши от всички друго достойни човешки белези, Палада я превръща в паяк. Пърличев в България не е грък, а гръкоман. В родината си той е чужденец. Възможно е да се направи връзка с влиянието на Бойронизма върху изграждането на този образ. От Западна Европа и особено от Франция през 30-те години започват да проникват идеите на Романтизма, за да доминират до 80-те години духовния и литературен живот на Гърция. С присъщите си носталгия по миналото, меланхолия и екзалтация по свободата. Романтиката според констатацията на Димарас особено съответства на идейноемоционалната нагласа в гръцкия народностен характер. Същевременно тя се оказва идеалното транспортно средство за страстния гръцки национализъм. Въпреки това някои гръцки романтисти отхвърлят литературната практика и стила на романтиката като нещо чуждо и “негъцко”. Възможно е Пърличев да следва Байронови идеи като инструмент на по фино манипулиране на гръцката идентичност. Мистерията “Кайн” на Байрон, задава една тема за братоубийството, която е разработена в последната част на Пърличевата автобиография (Под превода на “Гимн, Каллимаха и Омира” от 1889г., четири години преди смъртта на Пърличев, като подпис е оставена следното: “Г.С. Пърличев, убитий Българами”) Пърличев се завръща в България като гордия Байронов дух, но разкъсан между свое и чуждо, търсейки сякаш свой собствен път, но има ли път за оногова, комуто е отредено да бъде “скитник и изгнаник на земята”. (Байрон “Кайн”)

“Колко чудно е, че отечеството, което никога  и никъде не оценява синовете си, и гръцкий владика Милетий, най-непримиримият мой враг цели 18 години търпели моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдили, а първият българский митрополит, очаквания Месий, безчестно изпъжда Пърличева от татковината му.”

Пърличев е изпъден от “татковината си” от българския митрополит, а в Битоля е изоставен и от охридчаните: “Във втората година на учителствованието ми в Битоля Св. Екзархия благоволи да увеличи платата ми още с 600 франка, а следующата ме назначи в отечеството ми, дето животът за мене беше неможен: охридяни възроптаха, дето аз получавам четверократно повече отколкото те ми плащаха”

Наказанието на Пърличев е екзистенциалния затвор, в който заживява след връщането си в България, чужд на всички и всичко за него няма път, а затвор, отдалеч се чуват звуковете на една арнаудкска песен, която му причинява “тръпки, отвращение, ужас”.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Топалов, К. “Проблеми на българската възрожденска литература”. С., 1983

2. Детрез, Р. “Криволици на мисълта”. С., 2001

3. в-к “Култура”, бр. 1, 11.01.2002г.

4. Камю, А. “Чужденецът”. С., 1979

5. Овидий, П.Н. “Метаморфози”. С, 1974

6. Топалов, К. ‘”Възрожденци”. С., 1999

7. Василев, В. “Към въпроса за езика на Гр. С. Пърличев. Лексика на “Автобиографията”. изв. Ин-та за бълг.език. 1970, кн.19


Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s