Мария Калинова, Камелия Спасова: [книга с графити]

Posted: 29.01.2011 in Критика
Етикети:,

Графити и пространствата на свобода

пОкрайНините

http://www.streetartutopia.com/?p=453

Още графити на http://www.streetartutopia.com

След края на света, археолозите на бъдещето разравят от огромните бунища стари монети, стъклени перли, флакони от изпразнени дезодоранти, ръждясали арматурни железа, олющени парчета огледало, както и парчета мазилка с ронещи се графити. По тези остатъци в стерилните изследователски центрове специалистите ще правят макети на някогашния град, ще чертаят улиците на изтеклото време, ще реставрират предишните представи за общество, за расови и икономически групи. Бунището като хетерогенно пространство естествено вписва в своят пъзел графитите, защото те търсят да се установят в изоставените, незаетите, „свободните” пространства или в пространствата на свобода.

Изоставени крайпътни сгради, неизползваеми подлези, мостове и халета от покрайнините на града, подземни гаражи, трафопостове, порутени стени – това са именно онези контра-места, по които се появяват графити. Така бунището е тяхна „автентична” среда, те винаги са били част от онази отпадъчна история, от историята на отпадъка, който бива маргинализиран от употребите на центъра. Свързано (само отначало) с изразяването на градски протест срещу бедността, издраскването на графити остава завинаги асоциирано с екстериора на руината, подземието и ъндърграунда; там, където отпадъкът и разпадът са мислени като непреходни. Тези знаци идват, за да маркират една съвсем различен тип [хип-хоп] култура – тя разполага със свои собствени критерии за „ориентация в” и „маркиране на” пространството. Изписват се подземните карти на града, неофициалните му канали, тъмните пространства, през които се ориентира и придвижва феноменът на urban culture. Градската култура някога, преди еко-катастрофата или какъвто там е бил краят света, е притежавала свой специфичен жаргон, жаргон, който от своя страна пък е създал собствени писмености: piece, toy, wild-style, racking.

изБУЯЛата азбука

Графитите са разполагат между два модуса: от една страна, е просто и повърхностно движение по плоскост, кратки лозунгови послания [„Обичам родината, мразя държавата”; „Четете Библията”; „Само Левски”; „ЦСКА”, “Всички политици са буклуци”, „THC”], а от друга, са дизайнерски труд и сложни артистични изпълнения. Във втория случай те са едновременно образ и буква: образ, който идва нещо да каже и буква, която е изрисувана, налята с боя, изпръскана със спрей, релефна. Буква станала на образ: пиктографско писмо и скална рисунка. Посланията се четат хоризонтално и последователно; пиктограмите се възприемат обемно – те са илюстрациите на града, цветното петно, избило по кожата на покрайнините.

Всеки графит е различен почерк; всяка банда има свой таен знак, свое лого, което именно маркира територия и преразпределя градската среда.  Той е маркер на дадена група, който служи като индикатор или „таг” за дейностите на бандата. Често по-сложните графични изпълнения са „тагвани” с по-прости означения, които играят ролята на подпис. Тук знакът не е условната връзка между означаване и израз, той е вече шифър, код, тайнопис. Буквите се напасват една към друга, захапват се, усукват се помежду си, като от значение е не тяхната четливост, а стилът и протеичността на тяхното взаимодействие. Графитът е крайната метаморфоза в архитектурата на буквата, която се размества, втечнява и видоизменя, прелива към следващия знак, сраствайки с него във флорален, животински или антропоморфнен вид. Буквите на графита са една за друга едновременно гостоприемник и паразит, те се кръвоснабняват и хранят една от друга, създават среда и условия за живот на съседностоящата. Дори онези графити, които са „аскетични”, т. е. те са само буквата превърната в крива, лъч, плетеница от вектори – също изразяват метаморфоза; но тяхната метаморфоза е дигитална, моментът, в който информацията се превела на компютърен език, единица-нула-единица-нула.

вандалиЗЪМ ИлИ techne

Културата на графитите е съставна част от градската култура, тя притежава свои специфични инструменти за работа: цветни спрейове, дезодоранти, рол-они, флакони за бои, маркери, химикали, инсектициди, WD-40 и други аерозоли, които се употребяват за промяна гъстотата на струята при рисуване. Усъвършенстването на техниката за рисуване, донякъде е свързана с възможността да се открояват надписите върху всякакъв вид повърхност, но също така  средствата за рисуване трябва да бъдат лесни за ползване, така, че “crew” – тата бързо да се изтеглят преди да са попаднали под зоркото око на властите. Обезобразяването на публичните сгради, тяхното замърсяване е нарушение на закона – вандализъм. И не само щетите и „омърсяването”, но и издигането на политически послания, е възможно престъпване на хигиената на социалните норми. Затова това изкуство се прави „по тъмно”. Или в рамките на специално организирани състезания с обща тема, които се опитват  да вкарат графитите „в музей”, да предопределят пространството и предварително да зададат общия регламент и рамки – подобни захващания са се случвали в градинката пред НДК и около стената на строящата се метростанция пред Софийски университет.

Кейт Харинг, даващ началото на рисунки, уникални фигури и знаци на публични места, първоначално прави постери, а след това решава да експериментира като започва да рисува направо върху крайпътни стени и билбордове. Уникалността на експеримента довежда до показването на графитите му в галерии и публикуването им в книги като опит за „легитимиране” на неговото изкуство. Графитите обаче остават в пограничното, те не могат да бъдат усвоени и легализирани от държавните организации, доколкото представляват част от маргиналността. Графитите трябва да оспорват и преобръщат. Опитите да бъдат изведени „на светло” не отменят тяхната работа „на тъмно” – функцията им да дадат образ, дума или знак за табу, да изкажат онова, което е обект на забрана. В тази плоскост графитите са пресечена точка на маргиналното и политическото, форма на критика и белег за политически лишеното от репрезентиране, скрито или явно социално послание. Така графитите със своята флуидна граница между изкуство и вандализъм, между естетически и политически заряд, между арго и публичност представят редица сложни казуси и бележат лимитите на подобни разграничения. Пример за такъв казус е от лятото на 2008, когато млади художници на графити са осъдени на две години затвор за увреждане на обществена собственост. Докато е разглеждано делото им, техни творби са показани в музея на авангардното изкуство в Ню Йорк. Езикът на графити е част от дискурсивните практики на урбанизацията и глобализацията. Метрополисът постоянно пълзи и нараства към своите покрайнини, разширява своята мощ към нови пространства, отваря местата за плетеници от графити. Паралелно с технологичната суета и френетичния живот в големия град, се отварят ямите и язвите на локалните средища. Праисторическите корени на графитите препращат към скалното изкуство, но в модерните време генеологията на явлението се извлича от хип-хоп културата в Ню Йорк през 60-те.

нито аНОНимност, нито аВТОР

Авторството е подривано и разколебавано от постмодернистичните проекти, но каква по-голяма буквализация на метафората за смъртта на автора от графити-културата. И все пак простата констатация и тълкуването на феномена изцяло през анонимността би била прибързана и недалновидна интерпретация. Тагването на графити е акт на тяхното подписване, но не с името на автора, а с негов артистичен ник, име-маска, което удържа двойната функция – да прикрива и да идентифицира. Графити-името е онзи индикатор, който маркира територията, прави те разпознаваем пред определени кръгове и същевременно те скрива от други. То е специфичен код – парола, към който имат достъп само принадлежащите към този тип култура и същевременно охранява и предпазва от нежелателни връзки. Показателно за средата на графитите е начинът, по който артистът на графити се обвързва чрез маскирано име със своя продукт.  Подобно разлепване на имената, умножаване на идентификациите само доказва различието, подземието, особената територия, която графитите формират. Това преоблечено авторство прилича на начина, по който функционират геймърските или компютърни никове, но все пак дигиталното пространство остава в много по-голяма степен откъснато, утопично и безпоследствено към реалността. Докато графитите се вписват директно във вените на града и го превръщат в палимпсест от нови и нови слоеве, нови  и нови татуировки. Така ние живеем в комикс, пътувайки към училище или работа – ние разлистваме света като списание, четем от рисувателната книга на анонимните (за едни) и известните (за други) автори на графити.

Разрастването на популярността на графитите довежда до превръщане на отпадъчния вандалски анонимен акт в мода, което неминуемо привлича пазара и маркетинговите стратегии. В интернет има вече магазини, които продават текстури от графити, които да бъдат използвани върху дрехи, раници и тетрадки, а сайтовете, които демонстрират различни графити са над 250 000. Съществува мода по събирачеството на графити, която е част от подвижността и отвореното пространство на съвременния човек – част от забележителностите на Виена, Копенхаген, Лондон, Ню Йорк, Болония, Пекин, Берлин, Барселона са графитите на тези градове. Графитите на София са онези фрагменти от столицата, които сочат и татуират съвременното пространство.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s