Мария Калинова, Камелия Спасова: [„Примери от българското манифестостроене“]

Posted: 22.08.2010 in Критика, Теория
Етикети:, , , ,

Примери от българското манифестостроене

●сп. Алтера, бр.12, 2008, 60-63.

● Конференция “Критическото наследство на Българския модернизъм”, секция “Нова и съвременна българска литература”, Институт за литература, БАН, София, 03.12.2007.

1. Императивите на Възраждането. От Паисий и Бозвели, през Раковски и Петко Славейков, до Каравелов и Ботев Българското възраждане познава програмно- манифестното говорене. Познава онези императиви, имащи за цел максимална публичност и то не за друго, а да се взриви самата публичност, да се изкриви зрителния й ъгъл, да се извърне. От “O, неразумни и юроде!” до “вий сте идиоти!” говоренето е аморално в манифестен смисъл, най-малкото отвъд доброто и злото, защото изрича тъкмо онези неща, който не бива да се говорят на публични места. Така неговата озаконителна сила действа със същата големина, но обратна по посока на силата на моралните норми, догми, предписания. Възрожденската аморалност на императивно възвестяваната свобода е свързана с извънмерността, минаването извън, прекрачването на установените граници в робството. Императивност, която се “възражда” през 19в., когато се налага разумът да овладее отново правата си. Не става въпрос само за употребата на императивите като средство за изобличение на народната “безсвястност” и “сън”, но и за манифестиране на нов тип интелигенция, която да поема отговорност, да покрива своите задължения, не да виси на шията на народа, “така също, както висят гирите на часовник, които и ако да го карат да върви и да се движи, но не могат да го изведат из състоянието на машината и из колеята на робството.” (Ботев). Възрожденските текстове на Войников “Може ли свободата на съвестта да съществува при турското робство”, Славейков “Петна в нашия обществен живот”, Каравелов “Прочетете Шишковите теории и ги сравнете с действителността”, Ботев “В какво се състои болестта на нашия народ”, “Излечима ли е нашата болест” са императивни текстове за непримиримостта с разрастващата се болест, с болестта на приватното като форма и одежда на българската интелигенция. И ако проектът за интелигенция включва и някакъв проект за тип изкуство, то това изкуство е видяно като средство за изобличение, за нахлуване на множество коригирани понятия и факти, за смъкване на предразсъдъците. Литературата има и трябва да има възможността да превръща частните “болести” в обществени добродетели, в събития.

2. Манифестът като събитие. Най-натегнатата и кратка дефиниция – манифестът е събитие, разраства питането по посока на събитието. Ако събитието е експлозия, разрив, непредвидимото, то кое събитие не се случва и не може да се случи през Възраждането? Кое събитие може да e предизвестявано преди Модернизма, но идва именно през Модернизма? Или да почнем от тук, от характеристиките, които по принцип манифестното говорене би трябвало да споделя независимо от многообразието на индивидуалното/колективното си авторство. 1) Като речеви акт, манифестът е перформатив, подобно на клетвите и заканите, той прави това, за което говори в самия акт на изказване. 2) Той е стилистично (често и графично) маркиран, стилът е стегнат, лаконичен, във вид на формули и аксиоми. 3) Използва множество фигури (метафори, символи, сравнения, персонализации), но най-много държи на фигурата на “неяснотата”, която умишлено замъглява словото, като постига магнетичен ефект – непрозрачността наново омагьосва изказа. Фигурата на “неяснота” обикновено е код, съкращението е станало толкова обемащо, че истинското значение може да се разкодира само от най-верните съмишленици, които ползват всичките архиви, акумулирани в контекста. 4) Той е идеология, защото използва своя анархистичен потенциал, за да възвести нещо ново, да конструира, като разглоби съвременните технологии. 5) Всеки манифест дава П Р И М Е Р И какво трябва да е изкуството, на кои имена може да се раз-чита.

Авангардисткият манифест е жест на модернизма, който има възможност да конструира, узаконява, обявява литературна школа. Неговата функция е по начин, който е по-решителен, пряк и категоричен, отколкото може да бъде самото художествено произведение, да назове и постулира какво е или не може повече да бъде литературата. Съмненията му относно валидността на съществуващите практики, му осигурява теоретично, философско или най-малкото критическо дъно, чрез което допълнително да поддържа тезите му. Защото критическото дъно е второ дъно, а основата, из която нарежда всеки манифест е “Аз идвам, за да открия, явя, откровя новите форми”. Радикалната критика на наличното и тласъкът към модернистката мисъл се фокусират във фигурата на Ницше, изказът на тази критика събран и постулиран в “казвам и нямам време да доказвам” прави от “Тъй рече Заратустра” учебник по манифестостроене. В този ред са узаконени и “Душата на художника” (1899) и “Блянове на модерен поет” (1903) на Пенчо Славейков като предвестници на българското манифестно писане. Но едва манифестните езици на Гео Милев и Кирил Кръстев подсказват параметрите на едно поле, в което водещ конструиращ жанр е манифестът. Това събитие, пред което предишните императиви са се спирали, се оказва счупването, престъпването на разграничението изкуство-живот, частно-публично; художествено-философско.

3. Манифестни езици: между Варвар и Дада. Според “Литературно- художествени писма от Германия” на Гео Милев “пръстенът” на “унисонното тананикане” в поезията на младите трябва да бъде разкъсан от вика на една варварска глава “с пламък в очите и с железни зъби”. Необходима е “нова раса”- примитив, който да се надигне срещу “корумпираните вкусове на оперетките и комичните фарсове”. Оварваряването е деформиране на говоренето, “побъркващ” опит в словореда, влудяване на изказа. Оварваряването е насилие над реализма, посегателство над неговия образ и подобие, репресиране на масовия читателски вкус.

Езикът Варвар обслужва анти-консуматорски интереси, той остава “неясен” за тълпата. Езикът Варвар е отнесен език, далеч от прякото значение, намерил своята автономност в новите времена. Неговата самостойна употреба обаче не превръща речта в гатанка, превръща я в езика Дада. Дадаизмът е максималното оварваряване на езика, ксенокрация в терата на художественото пространство, безсмисленото бърборене (срв. гр. βαρβαρος) на модерността. Той кастрира логиката, граматиката, логоцентричното значение.

Убийствени за експресионизма са механиката и обективността на Дада; убийствени за Дада са екзалтацията и патоса на експресионизма. Самоубийството при експресионизма: “бързо нахлу/ сам на врата си въжето/ и без да погледне небето/ – увисна – / език/ между зъбите стиснал”(“Септември”); самоубийството при дадаизма: “в фаталната минута един самоубиец/ вижда своя револвер от шоколад/ и го изяжда/ от възторг героя се кръстосва/ с една крава – – ”(“Нула”). При експресионизма самоубийството е оптимистично-трагична извисеност, победа над убийството, свъхчовешка воля за свобода, подвиг. При дадаизма е лекомислено-лудически химн на “заключения вече в съвършенството Дух”, вдетенена воля за игра, нонсенс. Самоубийството при експресионизма е сонорен взрив; при дадаизма е редене на единици и “нули”.

Превратът на експресионизма е в столицата, на дадаизма в периферията. Дадаизмът в България е провокиран и инспириран от експресионизма. Експресионизъм и дадаизъм е връзката между “Везни” и “Кресчендо”, между Гео Милев и Кирил Кръстев и трагичното всрещане на двамата авангардни редактори с фигурата Георги Шейтанов.

4. Кирил Кръстев в началото на поСЛЕДното. Дадаизмът често е упрекван, че не придобива по-голям резонанс у нас, защото остава повече програма и предписание, отколкото плод от художествена дейност. Но жанрът на манифеста е именно погранично писмо или което е същото, писане от точката на без-различието между изкуство-живот, между изкуство-критика. Манифестът използва едновременно диспозитивите на критиката, ефектите, произтичащи от саморефлексията и самоназоваването, както и диспозитивите на художественото чрез онагледяването на принципите си. И макар Кирил Кръстев да критикува и да се оттласква по някои въпроси от дадаизма, неговите манифести са дадаизъм. Неговата дейност е усилието по набавяне на нов език, през който да бъде мислено изкуството, както и (едновременно усилие) на нов човек, който да “РАЗРЕШАВА” това изкуство. Макар и кратко като период на излизане “Creschendo” е самостоятелната трибуна на този дадаистичен експеримент. Като прибавим и авторските (Кирил Кръстев) и колективни манифести на кръга около списанието (+Васил Петков, Недялко Гегов, Тотю Брънеков) не е преувеличено да говорим за литературна школа около “Creschendo”. Отношението на К. Кръстев към школата се явява през два цитата: 1. “Романски или славянски футуризъм?”: Една художествена школа се ражда обикновено командвана от един теоретичен манифест и смяната на нейните „маниери“ с други…” 2. “НАЧАЛОТО на ПОСЛЕДНОТО”: “Без страх да се сгреши — може да се каже, че ВСИЧКО е било всякога предписвано, но много малко изпълнявано; — школата се явява тогава винаги като желание изпърво за по-пълно и ясно изпълнение на казаното, но незавършеното. През индивидуалното несъвършенство, това получава винаги смисъла на “почване отново” — и от тук: отрицанието на предшестващото. Програмата на Кръстев детайлно и тезисно оглежда характера и видовете модерно изкуство. Естествено там, където всяка умереност се губи и езикът става напълно разрушителен, жесток, вбесен, е, когато трябва да се спомене всичко, което е реалистично, позитивистично, традиционно, не-изкуството на подражанието на природата, отражението, фотографския натурализъм. Модернизмът и неговото критическо наследство може да се изследва откъм реториката му спрямо реализма, внимателно да се проследи как се обръща модерният творец не просто към старото, миналото, историята, т.е не откъм тежестта на паметта и предците, а именно откъм манифестът като програма, машина за рушене кумирите на реализма.

Естетическото поле през модернизма се формира не като плавен проект и постъпателно движение, а под формата на постоянни трусове, взривове и други анархистични своеволия. Един от най-силните като ефект снаряди идват от експресионизма и още по-радикалния дадаизъм. Експресионизмът е категоричен в призивите си, запитан дали отхвърля реалистичното изкуство, той непоклатимо отвръща ДА, а дадаизмът преповтаря бързо отговора: ДаДа, затова и с него никога не можеш да си сигурен, докъде се шегува и става ли въобще сериозен.

Манифестът е винаги жанр на съвремието, изхождайки от своето време, той търси начин да пренареди времената. В съвременния контекст става и ясен жестът на 90-те в прекъсването на постъпателната история и изборът на Възраждането (през фигурата на Ани Илков) като собствена традиция. Да се преоткрие зарядът, който езикът носи, стаен като бомба с часовников механизъм, не е нужно непременно да се навият пружините на езиците на модернизма /експресионизмът, дадаизмът са само най-очевидните примери/. Добрите майстори могат да активират манифестния капацитет дори в „старите” реторики на Възраждането – по техните повели правят ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата на бомба и излизат наред да взривяват, каквато публичност е останала.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s