Мария Калинова: [Бисера Дакова, “Век и краевековие”]

Posted: 28.01.2010 in Критика
Етикети:

XIX век: релсите на ориентализма

Литературен вестник, бр.11, 2008.

Двата непрестанно контрастиращи си свята – Оксидентът и Ориентът и тяхното въобразяване един друг в българското културно пространство на XIX век са проблематизирани в изследването “Век и краевековие” на Бисера Дакова. В контекста на популярните днес културни изследвания (Cultural Studies) авторката се опитва да преогледа книжовното наследство на Константин Огнянович и Нешо Бончев като алтернатива на конструирането на Запада и Изтока в тяхната асиметричност и насрещност. Изразяването на погнусата от моралната деградация на Другия, разпознаването на пределна чудовищност в иноверските канони, заклеймяването на оксиденталистко – ориенталистки хибриди (какъвто се явява Алековия Бай Ганьо) са следствия на сложни идеологически механизми, които в крайна сметка надделяват при оформянето на европоцентричната идентичност. Фигурите на Каравелов и Ботев в това отношение се оказват критични. Ако при Славейков, Войников, Богоров и дори Неофит Бозвели са налични нюанси в разпознаването на ориенталското, то след обособяването на авторитета Каравелов/Ботев представите за “турчин” се свеждат до символите на религиозен фанатизъм и кръвожадна ненаситност.

Теоретичната рамка, през която “Век и краевековие” изследва позитивизма и аспектите на ориентализма, включва стратегиите на херменевтици, последователи на критическата теория и постколониални изследователи – Гадамер, Бубер, Левинас, Хоркхаймер/ Адорно, С. Зонтаг, Еко, Бланшо, Саид. За допирни точки и/или точки на оттласкване сред съвременните ни историци на Възрожденската литература Бисера Дакова ползва тезите на Вл. Трендафилов, И. Пелева, К. Станева, Н. Аретов, Н. Чернокожев, Р. Дамянова – почерци, които са ѝ важни и близки именно със способността си да предложат “един по- скоро външен поглед към възрожденското време” и един засилен интерес към маргиналността.

Режимът на мисленето на Възраждането през краевековното е проект концептуално прокаран през “Тъгите на краевековието” на Бойко Пенчев, книга която отваря хетеротопни пространства в рамките на Турската империя – харемът, тъмницата, авантюрното, и ги зарежда с възможността да проследяват една друга история, като разкази за субекта, който не е статичен, центриран, определен от места, езици, националности. Бисера Дакова подхожда към краевековието по друг път, но поставяйки си сходни задачи. В теоретичната парадигма Фуко присъства повече имплицитно, загатнато, но недоразгърнато – сюжетите на книгата не са маркирани от дискурсивен анализ, генеалогия на властта, конструиране на субекта. Вместо през него, централната тематична жила е въведена през Е. Саид и неговото понятие “ориентализъм”. Ориентът за Саид е европейско, романтическо изобретение, чрез което е въобразен Другия, като обитаващ екзотичните земи на Далечния изток (всъщност Другия нахлува исторически в Европа по-рано през американските конквистадори). Жестът на западния стил за доминиране, контролиране и структуриране отново е възможен през Ориента – мястото, върху което е упражнено господството. И оттук академичните опити да бъде разбита йерархичната дихотомия “Ориент – Запад” като отменяне на превъзходството и властническите маниери. Но как, как става това отменяне според Саид – с една дума – през Фуко; ориентализмът не като хегемонен дискурс, а като мрежа от интереси, разпръскване на властта по граничните полета. И това е именно различното при Б. Дакова, че “Ориентът” не е взет толкова като теоретичен концепт или като метод за контекстуално, историческо и идеологическо разбиване на опозициите, а като “проблемно-тематичен фундамент на книгата” (стр.12). Ориентът е част от възрожденските тематични фокуси, той е “неизлечима ментална нагласа” в езика на Иван Богоров и Добри Войников, “медитативен покой” при Константин Огнянович и Нешо Бончев, съдържател на “морално статукво” при Ст. Михайловски. Това са имената и местата на създаване на културната ни идентичност като позоваващи се, използващи или отхвърлящи Ориента, но всички ползващи позитивно или негативно неговите диспозитиви. Позитивизмът, от където изхождат идеологическите прерогативи, като метод, свързан с публицистиката на Каравелов/Ботев е видян всъщност като “радикален негативизъм спрямо миналото и историята” (стр.108). Там, където експлицитно е обявен Фуко във “Век и краевековие”, е тъкмо в събирането на лудостта и историята като опит “негативно да бъдат обърнати и каталогизирани аморалните “-изми” от краевековието” (стр.103) през просвещенски дисциплиниращи техники на позитивистичния дискурс на Каравелов/Ботев. Ботев не като “тялото на национализма” (И. Пелева), а като вразумител на “литературната лудница”.

Преходът и успоредяването на ключови западноевропейски фигури с български автори става по интересен начин на паратекстуално ниво, за да се срещнат екзистенциализмът на Сартр с декаданса на Ст. Михайловски. “Кривата”, която отвежда Възраждането към Модернизма е важен излаз в монографията. Декадансът е включен в XIX век, той е съприсъстващ и отварящ пространство и поетики, които те първа ще си пробиват път. Сдвояването на поетиките на Михайловски и Яворов е и връзката на “Век и краевековие” с първата книга на Бисера Дакова “Яворов. Археология на автора”, което оформя един по-мащабен изследователски проект. Декадансът при Ст. Михайловски отпраща към Възраждането, поради своя “проследим национален генезис” (стр. 148). Така “Novissima verba”, “Euthanasia”, “Кадрилът на смъртта”, макар и в тях да могат да бъдат долавяни “гласове на Възраждането” (К. Станева), започват да изграждат една съвсем различна образност, с нова светлочувствителност, която намира свои продължители в лицето на Яворов, Т. Траянов, С. Скитник, Д. Бабев, Н. Лилиев, Д. Дебелянов. Краевековното преобръщане идва от метафизичния проект на Михайловски, от медитативната поетика (опакото на ботевската радикална идеологичност), от насочване на погледа навътре. По тази “крива” на хоризонта се появяват “сенките”, “тъмнината-и-глухотата”, “двойничеството”. Една археология на Яворов по пътищата на Михайловски. Подобно четене се опитва да обяви Михайловски като предшественик на модернизма, да открои и покаже неговото друго, декаденско лице, разпознато от “младите” през неговите гносеологически прозрения.

Финалният етюд за Бозвели и методът на М. Арнаудов постановява възможността да не се върви позитивистично по фактите, а да се открояват следите от един предусещащ, активно инспириран дух. Така Б. Дакова се опитва и в един учен с позитивистичен ум да открие и покаже други формули, нови интерпретации, различни начини за изговаряне на познати места.

Понякога при тези преобръщания и смяна на оптиката през модерни (или пост) теории и практики, се откриват, изскачат неподозирани детайли, следи, които винаги са били пред очите ни, но никога не са били проследявани, нови мисловни пространства. Друг път тези размествания остават обекта разфокусиран, в невъзможност да направи контакт, връзка, отговор(ност). В това е рискът и проникновението както на “Век и краевековие”, така и на хуманитарното про-глеждане назад.

Бисера Дакова, “Век и краевековие”, Карина М, София 2007, стр. 180.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s