Камелия Спасова: [Елин Рахнев, „Канела“]

Posted: 24.11.2009 in Критика
Етикети:, ,

НЕ/ПОДПРАВЕНАТА ‘КАНЕЛА’ НА ЕЛИН РАХНЕВ

 

някъде в края на опашката на поезията
предпоследните автори пушат на първите
мислят какво е да си в поезията
в учебниците по литература
докато ме пререждат чета елин рахнев
и не бързам да ми дойде реда
Дана Белева, “Пеньоари и ладии”

Трудността да се оправиш с нещата, които наистина харесваш, е валидно в пълна сила по отношение на поезията. И не става дума за някаква методологическата пречка, отстранение, дистанция, хладен инструментариум, а за онова сгъстяване, за вътрешното пречупване, при което рефлексията поръбва и нагъва самия опит от личното четене. Не е ли това част от едно възможно функционалното дефиниране на поезията –винаги сме не-похватни с нея. Вън от познавателните схеми, с разчупен рецептивен хоризонт и отместени или взривени перцептивни рамки, останал неподготвен, лишен, сам на себе си – ето как се застава пред Елин Рахнев.

„Канела” e четвъртата стихосбирка, която не нарушава, а по-скоро удържа собствената поетика и визия, проявена и изработена в “Съществувам”(1993), “Развяване на минзухара”(1995) и “Октомври”(1998). Тя отново е концептуално промислена с много мяра, композирана в два по-големи цикъла: „Канела” и „Гергана”, които идват след блусовете от „Октомври”, като опазват меланхолията, свъхчувствителността към детайлите, пеперудеността на възприятията от предишните книги. Канелата в поезията на Елин Рахнев не е просто подправка, екзотична добавка, украшение на живота, а модус на съществуване: състоянието, в което се пише поезия е съгласувано с еротичното състояние. Любовното и поетичното са неразделими, едно от друго екстазиращи се – „Наясно съм, че мога да те имам само през поезията”. Така канеленото, любовно-писмовното не захаросва, а отприщва този модус на съществуване, които улавя и е уловен от преходното, краткото, болезнено-възпалено битие. Новото в „Канела” идва тъкмо като наново въвличане в това състояние, наново заставане пред Елин Рахнев в пълната му неподправеност.

Постмодерната оптика е използвана (вклиняване и преобръщане на класически почерци, работата с клишета, пропангадни и сентенциозни изрази, шизофренността, деконструкциите), но и непрекъсната обезвреждана през нивата на мимолетното и романтичното, преднамерена ирония е нарочно разчетена в просто чувство за хумор, а всички поетични гласове, режещи детайли и парчета свят са така употребени, че да покажат „един елин отместил се встрани/ от всички живи, клакьор на миглите ти, но и на смъртта”. [1]. Тази поетика, макар да поражда следовници в най-новата българска литература и да се влияе от традиции (Биньо Иванов, Николай Кънчев) очертава ясно своя, неповторима топография на присъствие. В книгата класическият Дебелянов ритъм, сецесионните обходи, разтвореност, разтегленост на съществуващото, бавното меланхолно кръжене около незначителното рязко се превъртат от блендата на лапидарните форми, в които изригва бяс, екстаз, ерозиращо и еректиращо битие.

По-протяжните стихотворения, събрани в цикъла „Канела”, са внимателно синтактично-интонационно организирани, като отделният стих винаги накъсва, спъва ритъма, действа като пречка или задух за стихотворението – анжамбманът като основен двигателен принцип. Прозодията умишлено нагъва пространството сякаш, за да създаде визуалната илюзия за прозаично членене на фразите. По-този начин не само тематично, но и чисто структурно се повдига въпроса за границите на поезията: кое е поезия, коя е точката на пречупване, през която думите и „порцелановите рими” се трансформират в извънредната ситуация, която трябва да бъде стихът, каква е рецептата, за да се постигне състоянието поезия: „Правя опит за поезия само в много краен случай. Когато кръвното ми налягане се е омесило с птиците”. По следите на това особено състояние или по ръба на невъзможността за него се движи и поезията на Рахнев. Непобраността на изкуството в нищо съизмеримо и назовимо: свят, библиотека, естетическа категория дрогира субектът в тази поезия „от тъга по всичко”, така че липсата му на опора, на стабилитет, на „елементарна концепция за живота” го въвежда едновременно и във впряга на романтическия код и във вихъра на едно постмодерно невъздържаното лудеене, той е едновременно „славей на смъртта” и „постер на оргазма й”. Непобраността на поезията е синхронна с непобраността на аза, тази тяхна едновременна невъзможност позволява срещата им в най-незначителния и крехък повод – каквито може да са както трептенето на женските мигли, така и пърхането на пеперудата или фраза дошла по Уитман. Поетът е летописец на незначителното и убегливото, онова, което, поради краткостта и незабележимостта си сякаш не се е случвало и само поезията може да върне или да го снабди със съществуване. „Безпаметно да онанират мъртвите и живите поети там./ Канелата в дъха ти да подвържат в книги.” Това, което прави Рахнев с поезията е любов, сецесионно есенно тъгуваща и оргазмично ескалираща – рецептата за поезия е концентрирането, отдаването, тоталното погълнатост от канеления дъх е “сюжетът”, който се развива непрестанно през всичките канели: 2, 3, 4, 5 до самия свършек на книгата.

Лапидарният апостроф от „Октомври”, събрал и обощил Рахнев: „Ти чукал ли си пеперуда…/ Опитай… лесно/ Е…”, в настоящата стихосбирка е отместен, продължен, отговорен в същото такава безмилостна формулировка: „Изчуках всички пеперуди/ Не построих нито една къща/ Как да се завърна в бащината/ Мамо… ” Така към подриването и продължаването на Дебелянов се прибавя и собственото разобличаване и пренаписване. Хулиганството, цинизмите, варварското, въобще бесът от „Гергана 6” не влизат в противоречие с канеленото говорене, а го правят възможно. Радикализмът от „затова избягах от поезията да му еба майката…” правят възможно екстазното съсредоточаване върху миглите, тази метонимия на всичко любовно и краткотрайно. Там, където изкуството се разкача, светът става ужасен, отвратителен, непоносим: „Докато простираш слиповете на мъжа си/ Бергман почина”.

Трудността ми да се оправя с поезията на Елин Рахнев, вероятно има и по-просто биографично обяснение. „Две снежинки се любят/ върху полицейската шапка/ Уолт Уитман ревнува” някога някой ми цитираше, докато неусетно пропадах в някакво небивало състояние, в което вероятно се правят опити за поезия или опити за самоубийства –състояние, което би могло да бъде наречено влюбеност, но най-добре да не бъде наричано, а просто да бъде четена „Канела”. Напълно е възможно тъкмо това състояние да бъде предизвикано, а после специалистите ще приписват всичко това на не/подрправения дъх на канелата.

Едновременно орнаментална и режеща, меланхолна и брутална, пряка и свръхрефлексивна, екзистенциална и постмодерна поетиката на Елин Рахнев прави всички възможни опити, ходове, трикове и непосредствености, без да избира нито един от тях трайно, за да отвори пространство за поезията – опит по невъзможното й вместване.

Елин Рахнев. Канела. София: Факел, 2008.

сп. Алтера, бр.8/9, София: Алтера, 2008



[1] Което също може да бъде прочетено като част от постмодерната парадигма: „Травестирането и иронизирането на атакуващите ни образи и гласове е тактиката на постмодернизма за съхраняване на екзистенциалната автентичност. Маските, които си поставя постмодернистът, са неговата ваксина срещу инфекциите, които носи информационният потоп. Изкуствеността, маската е малка ритуална смърт, от която се ражда другото, свободно от случайни наноси поетическо „Аз“ (Бойко Пенчев, Тъгите на краевековието, София: Литературен вестник, 1998, стр. 14)

Advertisements
Коментари
  1. […]       Елин Рахнев – за поезията и „Канела”: […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s