Мария Калинова, Камелия Спасова: [Силвия Чолева, „Писма“; Силвия Чолева, „Картички“]

Posted: 21.09.2009 in Критика
Етикети:, , , ,

Близнаците: двойното тяло на поезията от Силвия Чолева

Литературен вестник, бр. 32, 10-16.10.2007, 4-5.

I Инкогнито в градините от сънищата.

Но навикът е голям заглушител. И мен някой ме гледа и ми казва: той спи, той не знае, нека спи. Не мога да продължа. За какво говорех?
С. Бекет

Последователно четени стихотворенията от “Писма” на Силвия Чолева оголват една възможна концепция на книгата. Подхващане на писмата от детството и пролетта, тяхното преминаване през лятото и пристигане в есента. Този цикличен ритъм на книгата се размества от трусовете на спомени, от възжелаване на отминали събития, от завръщане към хора и стихотворения. Но най-вече от сънища. Подобна хронология не е тривиална, защото не е натрапена, не е експлицирана, не е задължаваща – може да бъде проследена само при напрегнато четене. Но и още, защото тя трябва да послужи просто за фон, за ориентир, за времево ограничение, което да направи възможно, да яви, да улови времето на любовта. Кое е това време, има ли въобще такова, отделно от другото и как двете текат “едновременно”? Нощите и сънищата към кое време принадлежат – на любовта или на сезоните, и кой сънува в тази поезия, кой кого чака на прозореца?
Книгата се движи през сезоните като през етапите на живота, без да достига зимата и смъртта, но предвкусвайки я на границите, при рязката смяна на климатичната обстановка, при неочакваните обрати или когато нито ден/ нито нощ идва. Прозренията, прозирането отвъд, идват точно тогава, въпреки всички заглушители, които са заредени от ежедневието, за да потвърдят подозренията, питането и лутанията. В стихосбирката любовта “присъства” главно като очакване, изгнание, изчезване, отсъствие. Тя се промъква между сините щипки, детските приказки, кафето и мидите, за да заеме свето запазено място в отворените финали. Тя изниква като от стихотворение на Марк Странд, чиято поява ще бъде неговото изчезване. Изчезването на стихотворенията на Силвия Чолева (с финалите) до изчезванията на любовта (с разделите) се появяват и в градините на детството, и в сънищата или, което е различно – в събужданията.
“Писма” започва с всемирно спане и успокоение на живото, което прави реалността застинала като в поредица скулптури (“скулптури на една изложба”, стр. 7). И завършва с пробуденото чакане на прозореца, където никой не идва, но лекото раздвижване на самотното дърво (подобно на онова в “Очакване на Годо”) е всичко, което има да се случи. Като изключим, разбира се, чакането, което продължава и след края на стихотворението, и след края на книгата. При разменянето на писма основно е чакането и само от време на време по някоя честитка, по някоя картичка. Текстовете до преди вечерта на 23 юни, убийствената среда на живота, принадлежат на пролетта в книгата, където и когато преминават някакви хора с непознати лица, но и където и когато, сме оставени само на любовта/ омагьосани/ безшумни. Тук са Хензел и Гретел, Пепеляшка, Венецианският карнавал, невинността, подправките, улиците, бездънните нощи. Тук са и дворовете, които се превръщат в градините на детството.
А със събуждането идват стихотворенията. Всички топоси се повтарят отново в стихосбирката, ако не в лятото, то в есента. Но това, което отначало е било: иде пролет/ и аз не чакам никого, става: очаквам някого/ не заспивам. Огледалната ситуация е и по отношение на дихотомията вътре-вън – когато съм вън, някой вътре чака, но аз нехая; когато съм вътре, няма никой вън. Ако любовта е отсъствието след края на творбата, то събуждането е самото начало на стихотворението. Градините на детството са всъщност градини от сънища или моментът, когато колко близки сме/ със смъртта. И във всички тези градини, и през всички тези времена аз съм инкогнито, или тропам по нечия врата, или питам – кой тропа… Само ангелът на Сеферис или стопанката, която чисти мие пере, могат да наместят пластовете като заличат всичко.
Все пак, когато няма нищо за помнене, остават телата, с белезите и солта по тях, с издатините и вдлъбнатините си, отпечатали по себе си други тела. Събуждането прекъсва нощта и градините, защото то е моментът, когато се признават слабостите, а любовта е възможна, но не е тук.
и все не съмва
и не свършва сънят
ти ли
идваш и си отиваш
както се сменят сезоните
както депресията
сменя екстаза “?”, стр.36
Еротиката в писмата е сдържана, прибрана, осъзнала дистанцията и така тя може да борави с темпоралността по несинхронните пътища. Отиването-връщането, повторната поява на мотиви е не под формата на завръщане към същото място след време, а мястото, видяно в доминантната интонация на определен сезон. Повторенията са deja-vu, т.е. нямало е първо виждане или ако е имало, то е било сън. Парчета от други сезони, от бъдеще и минало, от другите писма в книгата накъсват сегашните моменти. Времевите перспективи са нагънати, настоящето е непрестанно и от това разместване на пластовете, което непрекъснато отпраща извън себе си (предсказва или си припомня), но не може да напусне себе си, на преден план излизат, открояват се постоянните разминавания. Разминаването със себе си, с ти и с трети лица става видимо в това deja –vu. Трябва да дойдат само тълкувателите на сънищата, за да се заемат с тази поезия, но може би те идват само в нощта на карнавала, която пък идва само в края на историята : в началото градът изглеждаше заспал/ само не тълкувателите на сънища/ вперени в нищото/ объркани от видяното (“нощта на карнавала”, стр. 54).
Прозорците, балконите, стопан(к)ите, стаите, в които няма никой и безименните присъствия полагат “Писма” близо до Далчевата поезия. Такава интертекстуалност вече се нуждае от внимателно вглеждане в начините, по които тези две поетики се разправят с времето.
Предпазливо посягайте към “Писма”, влизайте инкогнито в техните градини и така (ги) обичайте! Нарушаването на анонимността е позволено само в картичките.

II Карти(чки) на гърба на поезията

Конкретната поезия, която Николай Атанасов е избрал за отправна точка на “Органични форми” (2007), като проект и форма го свързва с “Картички” на Силвия Чолева. От една страна, имаме стихотворение на ръба със скулптурата, а от друга страна, поезия близка в своята изобразителност до двуизмерната картичка. Границите на литературата, като че ли не са толкова плътни и творбите встъпват към репрезентативните възможности и инстументариума на изобразителните изкуства. При подобни жестове в теорията постоянно се намесват понятията за смърт, време и вечност. Смъртта като вкаменяване на поезията, като изграждане на един умъртвяващ поглед. Настройката на този поглед се извършва още в първото стихотворение в “Картички” и то не случайно е провокирано от “Поглед” (Кристиян Ошер, 1987): независими една от друга без да се познават/ както в други градове просто вървящи бавно жени/ даже по едно време спрели сякаш вечността ги е/ застигнала (стр. 5). Разкривената улица, на която вечността застига жените… “Няма време и няма място” – така е написал подателят върху картичката. Подвижните фигури са попаднали в капана на погледа, който умъртвява телата на жените, подменя автентичното място и време с едни други, утопични и ухронични. Оттук нататък във всяко следващо стихотворение застиналостта на снимката, пощенската картичка, картината… ще сковава думите, ще ги “стопира”, ще ги загнезди в една постоянна носталгия по времето и мястото на не-тук и не- сега. Читателят ще съпреживява двойния модус на липсата – наличие: отново ще конструира “скъпи” образи и мазохистично ще ги губи в невъзможността те да бъдат “преразказани”.
В “Писма до Гаустин” Георги Господинов извършва също “преразказване” на фотографии в цикъла “Писма и фотографии”, както Силвия Чолева ползва за отправна точка в стихотворенията си – картички. При Господинов, естествено, и “писмата” са по- различни, и “фотографиите” подреждат нещата по нов начин в “моменталните си конструкции”. Самото препредаване, повторение на образа е друго, както в жанрово отношение, в степента на мистификация и степента на автобиографизъм, в дизайнерския проект на книгата (при Чолева има реални репродукции), така и по начина на задаване на рецепцията и конструирането на Другия. В първия случай Другият е фикционален получател (Гаустин), а във втория, реален подател. Но в крайна сметка подател и получател са далеч един от друг, делят ги територии, държави. Забелязва се изобщо тенденция в най-новата българска поезия към изработването на “европейска карта”, към усвояване на културни ареали през създаването на собствено минало и памет за места, които вече не са мислени като екзотични и чужди, а като принадлежащи на личните ни истории. Това е възможността през пространството да се изгражда субекта и през него да се формират поетики (привилегия, която започва да се налага с Модернизма). През последната година координатите на подобна география могат да се потърсят в стихосбирките “Неделите на света”, Георги Господинов; “Раз-познавания”, Цвета Софрониева; “Моите Европи”, Амелия Личева; “Лисабон или за края на поезията”, Пламен Антов. “Картички” на Силвия Чолева се вписва в тази тенденция на “литературно” усвояване, пренаписване на европейските градове от Лисабон (“Поглед”, стр. 5) до Стокхолм (“Въздухът на стихотворението”, стр. 99).
Но това фокусиране върху реалии е съпътствано винаги с разфокусиране на погледа, отвличането на вниманието чрез редица паратекстове, с репродукции от самите картини, с имената на художници и техните творби. Както книгата насочва тя препредава образа от прилепената в десния ъгъл картичка, доколкото взима енергия от него, за да се оформят стихотворенията. Концепцията на “Картички” влиза в сложната икономия на отложения дар, връща думите обратно. Тя е диалогична, отправена до някого, даваща, посочваща. Има желание да върне направените жестове, въпреки безсмислеността на подобно начинание или тъкмо чрез него става поезия.
В тази книга има бели полета, тайни, скрити места – нещо липсва, оставено е на реципиента да го доизмисли, да го донамери, да го дозалепи. Или е изпуснат подателя и текста на честитката, а е налице снимката, или е обратната ситуация. Образът или гърбът на поезията трябва да бъде реконструиран. Едно от двете лица на пощенската картичка винаги остава скрито. Към читателя са хвърлени множество нишки, които се нуждаят от навързване (имена, лица, градове, посвещения, обръщения и отговори), но същевременно това свръхпроизвосдтво на значения е подвеждащо. Правилното преминаване на лабиринтите е възможно сякаш само за този, към когото е отправено писмото, на когото е върната картичката; всички други могат само да се лутат, да гадаят и да изобретяват своите лабиринти. Репродукциите съдържат суплементарно послание, срит код, те влизат в контакт с текстовете на гърба и с отговорите-стихотворения, провеждат разговор, който достига с липсващи реплики.
Но на някои стихотворения липсват репродукции, понякога в тях вали много силен дъжд и думите ме напускат като в крайна сметка завършват със самоубийство. Тези стихотворения без картички са излезли, като че ли от друга книга и се превръщат в писма.

III На границата между писма и картички: другата книга

В някаква степен, за да “банализирам” нищожността на уникалната трагедия, аз предпочитам картички, стотици картички или репродукции в един и същи плик, отколкото единично “истинско” писмо.
(Jacques Derrida. The Post Card: From Socrates to Freud and Beyond, trans. Alan Bass, The University of Chicago Press, 1987, p. 11)

В какъв смисъл “Писма” и “Картички” са две книги и в какъв смисъл са една, как кръвопреливането да се осъществи между книжните им тела, от коя на коя е възможно или пък несъвместимостта е пълна, кръвните им групи са отровни една за друга. Като че ли тези въпроси имат по- лесни отговори, когато става дума за другите сдвоени книги на Силвия Чолева – “Внимателно”(2001) и “Зими и лета” (2001). Там имаме жанрова диференциация, един вид жанрова разнояйчност, докато с писмата и картичките неразличимостта, като че ли е съществен белег, който позволява да се провиди другата, истинската книга на ръба на наличните две. Другата книга е тялото на сиамски близнаци в тяхната суплементарна прилепнатост, в тяхната обсебеност един от друг. В “Буквализми” на Ивайло Дичев тази проблематика може да се види не на фигуративно равнище, а буквално – смъртта на едното тяло, погубва другото. Разделянето на двете нови книги на Силвия Чолева (това, което самата авторка не е посмяла да стори докрай – едновременно издаване, обвързани заглавия, общ дизайн…) не че не може да се осъществи и всяка да бъде четена самостоятелно, но само разбирането им като една книга, притежаваща вътрешен ръб, може да разкрие тяхната пълноценност.
“Писма” е албиносна, аскетична, мълчалива, интимна само положена до пъстрата, пищната, достъпната, отворената към чуждия поглед стихосбирка “Картички”. Първата моделира времето, втората пространството; едната премълчава имена и конкретики, другата се впуска в техните мрежи; “Писма” се излага изцяло на поезията, “Картички” подлъгва към други места и изкуства. Но “Писма” получава от “Картички” наготово завършена концепция, “Картички” взима от “Писма” удържането на вниманието върху лирика. И двете заедно връщат към епистоларна култура, която в глобализираното общество като практика се заличава. Носталгия по изчезваща сетивност, вещественост, плътност, за която допринася и оформлението на Даниела Олег Ляхова, както и доброто издаване от “Жанет- 45”. И ако се отстраним от “Писма” и “Картички”, както и от предшестващото ги близначество на “Внимателно” и “Зими и лета”, за да видим поезията на Силвия Чолева в нейната органична цялост – в никакъв случай не можем да заключим, че една от най-продуктивните ни съвременни поетеси, вече се е изчерпала и единственото, което и остава, е да се повтаря. Напротив, става въпрос за постоянно себеусъвършенстващ се почерк, все по- концептуален и някак си, въпреки постоянните си вътрешни промени, все по- удържано, вглъбено, съсредоточено писане.
Всяка книга е различна, отчетлива, запомняща се, при все че всеки път, когато погледнеш към единия близнак, може да се припознаеш в другия. Двойното тяло на писма и картички се вписва напълно както в личния поетичен проект на Силвия Чолева, така и в съвременния контекст на българската литература, като същевременно предлага своя оригинална, ярка, несводима интерпретация и визия на това докъде се простира поезията.

Силвия Чолева. Писма. Жанет 45, Пловдив, 2007;
Силвия Чолева. Картички. Жанет 45, Пловдив, 2007


Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s